Книгите, които удължават детството до безкрайност

Знаете отношението на Пипи Дългото чорапче към порастването. Магическата реплика "Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна" се повтаря многократно, поне до 12-13, но вероятно нещо се губи в превода или хапчетата са изветрели с годините, защото накрая всички се оказваме големи. Но ако сме изминали пътя от малки до сериозни хора с любими детски книги, никога не ставаме от онези, които питат "Какво работят родителите му? Колко тежи?", а сме от тези, които смятат, че е по-важно да знаят дали новият ви приятел събира пеперуди. И е така, защото сме го научили от Екзюпери.
В Деня на детето реших да събера на едно място всички книги, които съпътстваха детството ми, и които продължават да съпътстват пътешествието ми през живота. Ето ги:

"Алиса в страната на чудесата. Алиса в огледалния свят", Луис Карол
"Страната на хилядите желания. Лападунди и тънкофини", Андре Мороа
"Пчелица", Анатол Франс
"Ние, врабчетата", Йордан Радичков
"Пипи Дългото чорапче" и "Емил от Льонеберя", Астрид Линдгрен
"Романи за деца", Ерих Кестнер
"Приключенията на Незнайко", Николай Носов
"Приключенията на Лукчо", Джани Родари
"Приключенията на Саламури", Арчил Салакаури
"Неведимото дете" и "Омагьосаната зима", Туве Янсон
"Вински, любимецът на града", Апели
"Малкият Никола", Рьоне Госини
Гръцката митология, преразказана за деца от Д. В. Акритас
"Приказки от стари времена", Ивана Бърлич-Мажуранич
"Принцът и девица-звездица", Фани Пейчева
"Светулки", Ян Марчишек
"Сребърните кънки", Мери Мейпс Додж
"Тайната градина", Франсис Ходжсън Бърнет
"Приказка без край", Михаел Енде
"Мечо Пух", Алън А. Милн
"Малкия принц", Антоан Дьо Сент Екзюпери
"Зайчето Питър", Беатрикс Потър
Индийски приказки
Френски приказки
Африкански приказки
"Приказки", Братя Грим
"Приказки", Ханс Кристиан Андерсен
"Приказки", Вилхелм Хауф
"Приказки", Шарл Перо

Това бяха книгите, които прочетох безброй пъти и които продължавам да чета. Иска ми се по онова време да имаше на български "Хрониките на Нарния" от К. С. Луис или детските истории на Силвия Плат, Е. Е. Къмингс, Морис Сендак и други появили се по-късно. И все пак известен брой години, след като навърших 10, мога да ги разгърна за пръв път. А това удължава детството до безкрайност!

Честит празник!

Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца. Не гълтай кости от херинга

„Боса ходя, боса ходя, боса ходя!”, побягва от хамбара шарената кокошка кудкудякайки, а малката Луси, която е изгубила кърпичките си, озадачена се отправя към върха на един хълм, за да ги търси. Тази история е една от 27-те в новата книга с приказки на Биатрикс Потър. Пълно издание пише върху корицата й. В нея са легендарните „Зайчето Питър”, „Джереми рибаря”, „Котенцето Том” и най-любимата ми „Джемайма Патравата патица”, която научава по трудния начин, че на елегантни господа с рижи мустачки не трябва да се доверява. Луксозната книга с твърди корици и впечатляващите 400 страници е на „Труд”, които официално издават историите на Потър в България.

За пръв път приказките на британската илюстраторка и писателка сме чели в албумно издание от 1979 година, преведени от Александър Шурбанов. Текстовете в новото са в превод на Калина Бахчеванова. Някои от тях излизат за пръв път на български, например за Самюел Мустачко или Рижко и Шаро, също за Тими Сивокрачко, Джони Градската мишка и Прасчо Любезни.

Всички истории в тази книга са предшествани от кратък текст, който разказва как и за кого я пише Биатрикс Потър. Повечето приказки са измислени, за да зарадват някое дете. Къщата на илюстраторката била пълна с животни, тя имала зайчета, котки, даже прасенце. Всяко от тях после се превръща в герой в някоя забавна история с много приключения и дебнещи опасности. Приказките на Потър често въвеждат в тънкостите на доброто възпитание и учат на вежливи обноски – на миша вечеря например не е възпитано да се пита за дължината на опашката на сътрапезника, а осем блюда не са твърде много, но можем да приемем, че са достатъчно. Край трапезата, разбира се, се сяда добре облечен и с бяла вратовръзка, но все пак дългата опашка е за предпочитане.

Някои истории в тази книга са кратки, като „Зайчето Питър”, други, като „Глостърския шивач”, са за по-дълго будни слушатели, а трети  - като „Прасенцето Робинзон”, са за цяло пътешествие, а всяка вечер може да се чете по една от осемте глави.

Можете да научите много от Биатрикс Потър. Например, че свещите се държат странно в топло време, а трябват шест мишки, за да пренесат една-единствена свещ, не е правилно да ядеш клиентите си, „кредит” е когато една клиентка купува сапун, вместо да плати веднага, казва, че ще плати друг път. С ей такива полезни за живота и делата неща учи тази голяма книга.

А ако се чудите какъв съвет можете да дадете на малко прасенце преди път (като изключим осемте ментови бонбона в хартийка с полезни съвети), ето няколко предложения: „Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца.” или „Гледай внимателно табелите и километричните камъни; не гълтай кости от херинги...”. Особено преди Коледа!

И още малко коледни стихове от Биатрикс Потър:

Първото прасенце отишло на пазара,

второто пък цял ден у дома прекара,

третото прасенце похапна си месце,

четвъртото прасенце няма нищо да яде,

петото прасенце печално проплака –

пътя къщи изгубило в мрака.

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".

Кос в къпиновия храст

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Обичам косове! И сега имам един. В книга. Има и горски дух в историята, но за мен е важно само малкото черно птиче с жълта човка. Както и за останалите герои в книгата. Измислено и нарисувано е от турския писател-илюстратор Феридун Орал. Всъщност никъде в „Къпиновият дух и жълтоклюното птиче” не се споменава думата кос. Но пък го виждаме. Косът е мъжки. Майсторски нарисуван от Орал.

При първия си урок по летене птичето пада, чупи крилцето си и през есента не успява да отлети с другите в топлите страни. Приютява го между клоните си старо дърво и за да го защити от студа, запазва листата си. Един ден край тях минава старият горски дух от къпиновия храст и решава да вземе коса у дома.

Историята е тъжна и малко наивна, точно като за съвсем малки деца. Подобна е и другата книга на Орал „Къде ми е петнистото мишле”, която издателство „Емас” издадоха за Коледа. Приключенията на котето Зейтин не са зимни, дори не са съвсем истински. То странства насън из различни прочути приказки, които са леко поомотани – както се случва, когато спим. Търси любимата си играчка – мишле на червени петна.

Харесахме книгите на Феридун Орал още преди две години, когато "Емас" издадоха „Червената ябълка”. Разказахме ви за нея наскоро. Неговите разкази са простички, но в тях задължително има едно-две изречения, които трогват читателите (с добра редакция биха станали по-хубави). Но илюстрациите са тези, които правят книгите по-специални.

Кокошка снесе шарен бонбон, цигулар доведе пролетта

„Весел, гъделичкащ смях” от Маргарит Минков не е книга за мен. Но не защото вече съм голяма за детски приказки. Обичам странни истории като „Алиса в Страната на чудесата”, такива с характерни и ярки герои като книгите на Туве Янсон, даже си падам по по-сантименталните романи ”Незнайко” и „Приключенията на Лукчо”. Има още много. Във всички за мен най-главното е разказвачът да умее да разказва и да използва красив и балансиран език. Точно като Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”.

С Маргарит Минков не се разбрахме. Харесва ми идеята кокошката да снесе шарен бонбон, или че морето е толкова голямо, че започва от единия край и завършва чак на другия, също и че пролетта идва, защото свири цигулар. Странните му словосъчетания са забавни и неочаквани, но са толкова нагъсто, че историята изчезва. През цялото време се чудя и какво ще е детето, което ще я разбере. Вместо да следя сюжета – това определено не е било важно за автора според мен – докато чета приказките, внимавам къде ще се натъкна на фраза, взаимствана от известен детски автор. Намерих Луис Карол, Джани Родари, Екзюпери, Доналд Бисет...

Ако обичаш игрите, това би била интересна задачка-закачка. Съмнявам се обаче, че децата ще се справят с нея.

Преди години, когато тези истории са били разказвани от телевизионния екран, вероятно са звучали забавно и различно от обичайните стандартно построени приказки (социализъм плюс липса на разнообразие от екрана). Сега хората, които си спомнят онези времена, вероятно се връщат с носталгия към тях. Аз не ги помня. Вероятно затова и не мога да ги разбера.

Книгата е много красива - илюстрациите на Люба Халева примамват и съм убедена, че хлапетата ще разказват собствени истории по тях. Ще могат са часове да ги изследват и да откриват все нови детайли. Моите най-любими са към приказката „Концерт за цигулка и минзухар”.

Поезия от крайните квартали

Четенето задоволява всички сетива. Поне на някои книги. Слушаш шума от разгръщането на страниците, усещаш миризмата на хартията и мастилото, докосваш корицата и пръстите ти проследяват лекото изпъкване на лака, разположен върху заглавието и някои малки детайли (не върху цялото), дланите ти се плъзгат гладко по страниците, ако е избрана гланцирана хартия, или по-бавно, скърцайки, ако е обемна. Някои даже опитват всичко това как е и на вкус.

И все пак зрението си остава най-задоволеното сетиво (като изключим съзнанието, което ми се иска да причисля към сетивата). А най-стимулираща напоследък беше „Приказки от крайните квартали”. Задоволството започна с корицата и докосването на лака върху буквите и отвора върху скафандъра и продължи с форзаца (това веднага стана любимата ми част от книгата), където очите ми се спряха задълго. Нямаше как да отгърна нататък към приказките без да проследя всяка от малките рисунки, от които можеш да си сглобиш хиляди свои истории. И все илюстрирани от Шон Тан. А Шон Тан е Бог.

В тази книга има петнайсет приказки и всеки може да си избере най-любима. А може и да не успее, защото всяка е толкова различна, че е трудно да се спреш на една. И все пак аз си заделих две. „Историята на дядо” е един от най-хубавите любовни разкази, които съм чела. В нея съвсем банално има сватба, но преди да стигнат до нея влюбените заминават на предбрачно пътешествие. Тръгват, въоръжени с компас и традиционните сватбени ботуши със стоманени бомбета, а в запечатан плик има списък от предмети, които трябва да открият, следвайки указанията в гатанките, зададени от гостите. Двамата продоляват стотици страшни препятствия преди да се върнат за сватбената церемония.

„Далечен дъжд” ми разказа преводачката на книгата Нева Мичева още преди да съм разгърнала страниците и идеята беше толкова впечатляваща, че произнесох финала заедно с нея без да съм чела историята. Шон Тан е измислил идеалната машина за създаване на добра поезия от лоша.

Сега се сещам, че май и „Ерик” не мога да оставя извън любимите си приказки на Шон Тан. Или „Клечовците”...

Но ето отрязък от една от историите:

Отдавна тайничко се надявах на гост от чужбина – толкова много неща имах за показване. Веднъж и аз да бъда познавачът на мястото, извор на интересни факти и мнения. За щастие Ерик беше много любознателен и винаги задаваше куп въпроси.Само дето не очаквах въпросите да са точно такива.Повечето пъти успявах да отговоря само: „Не знам точно” или „Просто си е така”.И никак не се чувствах полезен.Бях си намислил всяка седмица да го водя на екскурзия. Имах твърдото намерение да покажа на госта ни най-хубавите местенца в града и околностите. Той май си прекарваше добре на нашите излети, но и това не мога да кажа със сигурност.През повечето време Ерик сякаш по се вълнуваше от дребните неща, които намираше по пода.Аз иначе може би щях да се огорча, но в случая не забравях думите на мама за културните различия.И не се разстройвах много.

Анатомия на приказките

Честит Световен ден на книгата и авторското право! По традиция на днешния празник се подарява книга. Затова всеки, който сподели в коментар под публикацията коя е любимата му приказка, може да спечели интересно четиво! 

По темата с разказването пък размишлява нашият добър приятел Dah Lammoth. Ето какво споделя той за вълшебния свят на приказките и тяхната магия. 

Ще ви разкажа приказка.

Представете си, че е лято, времето е чудесно, нощта е гореща, ние сме насядали в кръг покрай плажа, а около нас се чува само приятното ехо на шумолящите морски вълни. Подаваме си фенерче, което преминава от ръка на ръка, за да осветлява по призрачен начин лицето, чийто ред е настъпил да разказва. То заявява:

"Ще ви разкажа приказка.",

и всички настръхваме, сякаш по гърбовете ни преминава армия от мравки.

А сега си представете, че сме на тавана с приятели, настанили сме се уютно покрай камината, с чаша горещ шоколад в ръка. Навън вие виелица, която стърже и драска заскрежените прозорци. Сгушени на топличко, един от компанията изпива глътка от горещия шоколад, който сякаш затопля всички, и прекъсва настаналата тишина:

"Ще ви разкажа приказка".

Нека се върнем години, години назад. Нощната лампа в детската ни стая свети, а ние през прозорчето наблюдаваме чудно красивите червени и жълти есенни листа, които танцуват около дърветата и уличните лампи. В ръцете държим книжка с картинки и с нетърпение чакаме мама, тати, или някой друг да дойде и да ни прочете приказка за лека нощ. Вратата се отваря и успокояващ глас ни казва:

"Ще ти разкажа приказка".

След работа се запътваме към малко, приятно и артистично заведение, под чийто покрив са се събрали всякакви странни и интересни същества. Всички са тук да се отърсят от ежедневния стрес, заслушани в тихата мелодия, идваща от слабия пианист в тъмния ъгъл на бара. Един мъж поглежда оставащото съдържание на своята чаша, а дрезгавият му глас съобщава:

"Ще ви разкажа една история".

***

Независимо дали е студено или топло, дали сме тъжни или весели, бедни или богати, самотни или влюбени, всички хора, от всички краища на света, обичат и се нуждаят от приказки. Истории. Интересни случки.

Каква е тайната? Има ли магия в приказките?

Казват, че измислицата е истината в лъжата. Затова и приказките вероятно ни показват реалното в нереалното. Или по-иначе казано, приказките имат нереален фон, нереални декори, но точно те карат една история да изпъкне. Тази магическа нереалност изкарва на преден план реалните идеи, които пък се запечатват във времето и се предават от поколение на поколение.

Приказките напомнят на възрастния човек за неговото детство, за невинността, въображението и любопитството, с които сме гледали на света и от които е хубаво да оставим поне частица в нас. Приказките са идеалното средство за възпитаване на децата, те са събирали опита и мъдростта на поколенията, те са попивали всички техни мечти и идеали за един по-справедлив, по-щастлив и по-добър свят. Прислужници стават принцове и принцеси, грозни патенца се превръщат в лебеди, болните и сакатите се излекуват, доброто се поощрява, злото се наказва. А най-хубавото е, че те не обременяват и не те свързват с политически или религиозни догми, или поне аз не съм срещал такива. Приказките от цял свят разказват различни истории, за различни същества и герои, но есенцията им, структурата им, ДНК-то им са сходни.

Приказките са ценни и от антропогенна гледна точка. Те майсторски разкриват страховете, мечтите и нравите, както и ежедневието на различните народи по земното кълбо, от древността до днес. Нека направим една разходка по света, като целта ни ще е да открием приказните съкровищници по различните места.

В Древна Гърция сред най-известните разказвачи били Езоп и Омир - истински експерти по обединяването на митология и реални събития. На изток се появяват приказките от "Хиляда и една нощ", където се преплита цялото фолклорно богатство на Арабия, Персия и Индия. В Европа всяка страна се гордее със своите големи разказвачи или събирачи на приказки. В Германия това са Братя Грим, във Франция - Шарл Перо, в Италия - Итало Калвино, в Русия - Александър Пушкин, а у нас - Ран Босилек. Най-известните писатели в Скандинавската култура са също детски автори: Ханс-Кристиян Андерсен в Дания, Астрид Линдгрен в Швеция, Туве Янсон във Финландия. Неслучайно най-обичаната книга в Британия е "Властелинът на пръстените" от Толкин, а най-продавана е поредицата за Хари Потър от Джоан Роулинг. Приказките на Чарлс Дикенс също нямат нужда от представяне. Своите големи разказвачи си имат и Китай в лицето на Пу Сунлин, и Япония с Озаки.

Тук се опитах да нарисувам на пейнт Муминтрол, който яде сладолед и с пълна уста казва: „Ще ви разкажа една приказка...”. Е, не съм си подобрил художническите умения, откак станах на 6, но поне се постарах.

Най-ценното в приказките е, че те развиват онова чувство, онзи стремеж за постоянно изследване на непознатото - пътуванията в различни чудновати страни, сред чудновати същества и вълшебни предмети, всичко това разпалва Въображението, а то е силен инструмент както в науката, така и в изкуството. Любовта към приказките се трансформира в по-късен етап като любов към книгите, към изкуството, към познанието и усъвършенстването. Човек се превръща в интересна личност, която търси други интересни личности. Хората, които обичат приказки, добавят още едно измерение, един паралелен свят, в който могат да се прехвърлят, когато не са доволни от триизмерната реалност. Хората с такова умение взаимно се привличат и безгласно се разбират.

Затова аз, ти, всички ние харесваме приказките. От малки разлистваме приказките на Шарл Перо: "Пепеляшка", "Червената шапчица", "Котаракът в чизми", "Синята брада", "Спящата красавица". Или тези на Братя Грим: "Снежанка", "Рапунцел", "Жабокът принц", "Хензел и Гретел". Не пропускаме и приказките на Ханс-Кристиян Андерсен: "Грозното пате", "Снежната кралица", "Малката русалка", "Малката кибритопродавачка", "Храбрият оловен войник"... Всички знаем и приказките за Аладин, Синдбад, Али Баба и Далила от "Хиляда и една нощ". Обичаме героите на Астрид Линдгрен като Карлсон и Пипи, както и муминтролите на Туве Янсон. Влюбваме се завинаги в хобити, елфи и се плашим от орки. Чакаме с нетърпение университета, където да се превърнем в Хари Потър. Забавляваме се искрено на света на Диска и на героите на Пратчет. Анализираме по-късно приказни алегории като "Фермата на животните" от Джордж Оруел, "Приключенията на Лукчо" на Родари или "Пътешествията на Гъливер" от Джонатан Суифт. Растем заедно с "Алиса в страната на чудесата".

И винаги обичаме да чуем или да казваме думите:

"Ще ти разкажа приказка..."

Вили-самовили яздят великани

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Когато бях на 7 години, исках да съм малката самовила Косенка, която обича да яха буйни коне, сприятелява се с великани, има торбичка с перли, които се превръщат в каквото тя пожелае, скита под земята и спасява овчарчета със самовилския си воал. Намерих я в историята за Регоч в книгата „Приказки от стари времена” от хърватската писателка Ивана Бърлич-Мажуранич. Тя не приличаше на самодивите, за които бях чела в българските приказки, въпреки че славянските ни митове са общи. Вероятно защото авторката е взаимствала местните легенди и митологични същества, но е разказала свои истории.

Бях забравила тези славянски приказки. В съзнанието ми бяха останали отделни герои, части от истории и едно особено магично усещане, но дори не бях сигурна откъде точно идват. Докато не видях книгата да лежи сред куп вехтории на столичния битак Малашевци. Купих я, даже не се пазарих много, въпреки че това там си е традиция. Още същата вечер зачетох приказките. Започнах от „Регоч” и си спомних защо Косенка беше любимата ми героиня и в паметта ми така добре се беше запечатал великанът Регоч, който лежи в ледено студения град Леген и брои камъните на порутените му зидове, но носи малката самовила в кошничка, провесена на ухото му.

В историите на Ивана Бърлич-Мажуранич героите са и добри, и лоши едновременно, вярват в магичното и го откриват на най-неочаквани места, дори в стиска сено. Невинаги положителните персонажи оцеляват. Приказките са населени със змейове, вили, омагьосани същества, морски сирени, гигантски змии, птици и пчели, домашни духове с техния главатар Стрибор, лошата баба Полудница, пакостливата Мокош, която може да превърне в мочурище и най-твърдата земя, предводителят на бесовете Бесомар и неговите дяволи, дядо Неумийко, който ръси роса по растенията, а над всички властва богът-слънце Сварожич.

Тази книга ми напомняше за „Принцът и девица-звездица” на Фани Пейчева (виж текст за нея тук), въпреки че нямат почти нищо общо, освен че и двете са базирани върху славянската митология. Сега си дадох сметка защо. И двете са илюстрирани от Венелин Вълканов, а когато бях малка картинките и в двете книжки много ми харесваха.

А ето как разказва Бърлич-Мажуранич:

Една хубава лятна нощ коняри пазели коне на ливадите. Пазили, пазили, най-сетне заспали. Като заспали те, долетели от облаците самовили да си поиграят малко с конете по самовилския обичай. Хванала всяка вила по едно конче, възседнала го, удряла го със златната си коса и го карала наоколо по росната трева.
А между самовилите имало една малка самовила на име Косенка, която тази нощ за пръв път била слязла от облаците на земята.
Много й допаднало да яха така кончето като вихър в нощта. А тъкмо тя била хванала най-буйния вран кон - малък, пък лют като огън. Търчал вранчо непрекъснато наоколо с другите коне, бил най-бърз от всички. Целият се бил опръскал в пяна.
Но на Косенка се искало още по-бързо да язди. Навела се тя и ощипала вранчо по дясното ухо. Изплашил се той, вдигнал се на задните си крака и полетял право пред себе си, оставил другите коне, оставил ливадата и отнесъл като вихър Косенка в далечния свят.

Рисунки: Венелин Вълканов

Както лети пчеличката

Когато велик разказвач напише приказка, се получава история, която децата и възрастните четат по различен начин. В нея има вълшебства, поука, борба между доброто и злото. Но положителните герои винаги са малко лоши, а отрицателните носят своя трагедия, която ги прави донякъде симпатични.

Вероятно Анатол Франс не е сред тези, които сме свикнали да слагаме в графата Велик разказвач (въпреки че е носител на Нобелова награда за литература). Може би защото е позабравен и идва от времето на романтизма, а текстовете от тогава не се четат лесно в динамичното ни десетилетие. Той ще се озове в тази престижна колона обаче в момента, в който отгърнем първите страници на неговата сатирична антиутопия „Островът на пингвините”.

В нея има говорещи пингвини, но не е книга за деца. Ироничният Франс ни е оставил истинска приказка – „Пчелица” - поне с това име е издадена на български през 1982 година точно 100 години след появата й на френски (за да бъдем съвсем точни, трябва да споменем първото издание на български от 1925 години в превод на Ран Босилек).

Още на 7 години научих имената на множество скъпоценни камъни и кристали. Бях наясно какво представляват кимофан, хиацинт, опал, берил, аметист, сапфир, аква-марин, гранат и др. Прочетох го в „Пчелица”. Може би тогава се появи страстта ми към камъните и досега, където и да отида, мъкна вкъщи всякакви разновидности. В кутиите ми с бижута има необработени пирит, ахат и т.н. И все пак историята на Анатол Франс няма почти нищо общо с минералогията. Скъпоценните камъни се намират в сандъците с богатства на краля на джуджетата Лок, с които той се опитва да изкуши Пчелица да забрави своя любим Жорж и да остане при него. В книгата има всичко, което децата искат да прочетат - благородни рицари, верни оръженосци, които имат проблем с чашката, приключение, драматични обрати, джуджета, русалки и, разбира се, любов. Написана е в стила на средновековните рицарски романи.

Това е приказка за любовта и саможертвата, пресечена от джуджета, които яздят гарвани, и русалки, чиито голи гърди не могат да бъдат съсечени с меч. За чувствата на херцогската дъщеря Пчелица Кларидска към граф Жорж дьо Бланшеланд, с когото израстват като брат и сестра. Също и за неговите, които го подтикват да я открие в плен и освободи.

Ето как звучи тя:

Деца мои, не е достатъчно да се обичате много; трябва също да знаете да се обичате. Една голяма любов е наистина нещо хубаво; една красива любов е нещо още по-хубаво. Нека вашата обич да има толкова нежност, колкото и сила; нека нищо не й липсва, дори снизхождението и нека към него се прибави и малко състрадание. Вие сте млади, хубави и добри, но вие сте човеци и дори само поради това сте изложени на много нещастия. Ето защо, ако състрадание не влиза в чувствата, коитo изпитвате един към друг, те няма да издържат при всички обстоятелства във вашия съвместен живот; те ще бъдат като празничните дрехи, които не ни пазят от вятъра и от дъжда. Човек обича истински само тези, които обича дори с техните слабости и в тяхната нищета. Щадете се, прощавайте си, утешавайте се – ето цялата наука на любовта.

Илюстрациите са на Хенри Джъстис Форд.

Богове и чудовища в Града на слоновете

„Отдавна много отдавна, на брега на Ганг, свещената река на Индия, се издигаше един голям и хубав град: Градът на слоновете.” Така може да започне всяка приказка. И да продължи с разказ за обикновени хора, царе, чудовища и богове. Но в Индия има само една история, от която започват всички други – Махабхарата, историята за съперничеството между братовчедите Пандави и Каурави, които имат еднакви права да наследят трона в Хастинапур. И в нея наистина има обикновени хора, царе, чудовища и богове.

Този древен епос е разказан в 100 000 куплета. В него се преплитат омраза, жестокост, кръвосмешение, направлявани и предизвиквани от боговете. Жестоката приказка, която описва 18-дневната война между Пандавите и Кауравите, не е история, която можеш да прочетеш на децата си. Има една книга обаче, в която тази драма е разказана чудесно, въпреки че голяма част от фактите са променени. На български я знаем като „Индийски приказки”, в която илюстрациите са не по-малко важни от текста. Рисувани са от Серджо Ридзато.

В тази приказка (защото тя е само една) са спестени многоженството, това, че една принцеса става съпруга на 5 мъже едновременно, че братята Каурави са сто, родени от епруветка, и мн. др. подобни объркващи подробности. Тя създава една много по-цивилизована от днешната Индия, която заразява съзнанието с копнеж към Изтока. И то точно този Изток, в който честта и достойнството са най-важни, любовта оправдава всичко, а ако искаш да си изключителен стрелец, трябва да виждаш само целта.

Напоследък срещнах части от Махабхарата в други книги (за възрастни). Версиите са съвсем различни – всеки прекроява епоса спрямо собственото си творение. На мен обаче ми харесва тази, която прочетох, когато бях малка. И непременно с илюстрациите на Серджо Ридзато. А след като прочетеш тази кратка индийска приказка, с преплетени в нея други истории, ще си наясно с тримата братя Пандави – Юдищира, Бхимасена и Арджуна, защото те се появяват в много други древни текстове. Особено изключителният стрелец Арджуна, който е един от главните герои в Бхагавад Гита.

Книгата е издадена през 1974 година. Има и по-нова на издателство „Дар”, но картинките са с доста по-лошо качество от тези в старата.

Една сутрин мъдрецът нареди да забият в един от дворовете на палата стълб, на върха на който да завържат жив лешояд. Тогава извика юношите.
- Знатни принцове – им каза той, искам да подложа за последен път на изпитание вашата ловкост и в същото време да ви доверя една голяма истина.
Той се обърна към Юдищира:
- Приготви се.
Юдищира нагласи стрелата и се прицели.
- Какво виждаш в този момент, мое дете? – го запита Дрона.
- Веждам тебе, учителю – отвърна момчето, - и виждам стълба и лешояда.
- Ти не ще улучиш целта – промърмори браминът. После извика:
- Стреляй!
Стрелата профуча съвсем близо до главата на лешояда, който изкрещя пронизително.
И другите принцове бяха извикани поред. Браминът им задаваше все същия въпрос и всички отговаряха като Юдищира. Те не улучваха целта. Последен беше повикан Арджуна.
- Обтегни лъка си и ми кажи какво виждаш.
- Виждам главата на птицата.
- Стреляй тогава! – се провикна доволен учителят.
Главата на лешояда, отсечена внезапно, падна на няколко крачки от стълба.
Дрона прегърна Арджуна и каза:
- Ето на какво исках да ви науча: за да улучиш целта, трябва да гледаш само нея.

Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

Тази история завършва на кална уличка в Копенхаген с описателното име „Улица на малките къщи”. Със смъртта на най-тъжния и непривлекателен човек, за когото съм чела като дете. Тя разказва не за неговия живот или за кончината му, а за неговата нощна шапка. Нощната шапка, попила сълзите по най-щастливите и най-нещастните моменти от живота му.

Спомняте ли си тази приказка на Андерсен?

Всеки си има любима история на Ханс Кристиан. Най-често е „Малката русалка”, вероятно и „Снежната кралица” или „Цветята на малката Ида”. Дори тези, които не четат, си спомнят за „Грозното патенце” и „Малката кибритопродавачка” (това беше първата история, която прочетох самостоятелно на 5 години). Но Старият ерген на Андерсен не е любим на никого. Не знаеш дали трябва да го съжаляваш или да тъгуваш за изгубената му любов. И все пак неговите тъжни спомени по слънчевите лета на детството му са се впили в съзнанието ми. И когато чуя за най-прочутия разказвач на приказки, не се сещам за пяната, в която се превръща Малката русалка, след като любимият й избира друга, нито за котарака, който извива гръб и изпуска искри от „Грозното патенце”, също не и за ножовете на Малката разбойничка... появява се малка кална уличка с едва мъждукащ фенер в края й, на която продават шафран, анасон, бахар и черен пипер стари мъже, които са дали обет да не се женят. Всеки от тези стари ергени обаче носи под нощната си шапка една банална история за неосъществена любов. И тази нощна шапка никой не трябва да слага на главата си.

Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!“ — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.

***

Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.

***

Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.

Самодивско сборище в омагьосаната гора

Ако трябва да назовете няколко имена на българи, които пишат приказки, вероятно те ще са Ангел Каралийчев, Ран Босилек и Николай Райнов. Вероятно ще се сетите и за историите за Хитър Петър. И толкова.

През годините тези приказки се появяваха сред поредиците за деца на издателствата в различни варианти, а на четящите хлапета те най-вероятно отдавна са омръзнали. Все пак не могат да се сравняват с невероятните истории на Андерсен, Братя Грим или Вилхелм Хауф. А си нямаме и гениален поет като Пушкин, който се вълнува от народните предания.

Малко са българите, които се интересуват от родната митология. Може би затова единственият ни писател, който е създал приказки, вдъхновени от българските митове и народни песни, така и си остана неизвестен. А може би защото има само 9 приказки, издадени през 1986 година. Фани Пейчева и нейната единствена книга „Принцът и девица-звездица” си стоят забутани по ъглите в библиотеките из страната и почти никога не напускат местата си. Приказките в това малко томче обаче завинаги са намерили място на лавиците в моята памет.

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Пейчева е населила историите си със славянски вълшебни същества, дървесни духове, самодиви, митични животни, зли магьосници, царе и принцеси. Смели принцове спасяват омагьосани девици, а обикновени момци се влюбват нещастно в неземни хубавици. В приключенията помагат диви животни, кърпи, връщащи живота, торби, в които изчезват злите сили или камшици, прогонващи дяволите. Имената на героите пък са като взети от народните песни – Китан, Радол, Веземир, Велян, Заряна, Гюргена, Радой. Лошият човек Фани Пейчева е нарекла Вълчан, закриляният от воден дух се казва Воден, смелият е Храбър, кроткият Мирен, а страстният – Огнен.

От книгата изплуват стари български ритуали, като молебена за дъжд с направеното от кал човече Германчо, погазването на самодивско сборище или даването на име под лунните лъчи, предадени с образния език на народните песни.

Ето как звучи описанието на омагьосаната гора:

В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.

Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръцете на загиващи хора. Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната светлина. Мъртва гора – свърталище на зли, потайни сили. Тук място за людете нямало. И никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.

А ето и описанието на самодивско сборище:

Изпървом зашумял ветрец, като дъх минал из шумака, разбъркал листата. Обадила се кукумявка, в ответ изплакала сова. Луната струяла измежду клонака, промъквала се към росната сънна трева. Запламтели къси пламъчета, лумнала цялата дъбрава. Станало страшно и прекрасно. И тогава изпод дърветата се появили бледи сенки и се слели с лунните петна. Миг по-късно на поляната се понесли, като подхванати от вихър, безброй белоноги девици с цветя в разпуснатите коси, с развети бели дрехи – блестящи и искрящи в изпъстрената с цветове тъма.

Рисунки: Венелин Вълканов