Кокошка снесе шарен бонбон, цигулар доведе пролетта

„Весел, гъделичкащ смях” от Маргарит Минков не е книга за мен. Но не защото вече съм голяма за детски приказки. Обичам странни истории като „Алиса в Страната на чудесата”, такива с характерни и ярки герои като книгите на Туве Янсон, даже си падам по по-сантименталните романи ”Незнайко” и „Приключенията на Лукчо”. Има още много. Във всички за мен най-главното е разказвачът да умее да разказва и да използва красив и балансиран език. Точно като Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”.

С Маргарит Минков не се разбрахме. Харесва ми идеята кокошката да снесе шарен бонбон, или че морето е толкова голямо, че започва от единия край и завършва чак на другия, също и че пролетта идва, защото свири цигулар. Странните му словосъчетания са забавни и неочаквани, но са толкова нагъсто, че историята изчезва. През цялото време се чудя и какво ще е детето, което ще я разбере. Вместо да следя сюжета – това определено не е било важно за автора според мен – докато чета приказките, внимавам къде ще се натъкна на фраза, взаимствана от известен детски автор. Намерих Луис Карол, Джани Родари, Екзюпери, Доналд Бисет...

Ако обичаш игрите, това би била интересна задачка-закачка. Съмнявам се обаче, че децата ще се справят с нея.

Преди години, когато тези истории са били разказвани от телевизионния екран, вероятно са звучали забавно и различно от обичайните стандартно построени приказки (социализъм плюс липса на разнообразие от екрана). Сега хората, които си спомнят онези времена, вероятно се връщат с носталгия към тях. Аз не ги помня. Вероятно затова и не мога да ги разбера.

Книгата е много красива - илюстрациите на Люба Халева примамват и съм убедена, че хлапетата ще разказват собствени истории по тях. Ще могат са часове да ги изследват и да откриват все нови детайли. Моите най-любими са към приказката „Концерт за цигулка и минзухар”.