Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

Тази история завършва на кална уличка в Копенхаген с описателното име „Улица на малките къщи”. Със смъртта на най-тъжния и непривлекателен човек, за когото съм чела като дете. Тя разказва не за неговия живот или за кончината му, а за неговата нощна шапка. Нощната шапка, попила сълзите по най-щастливите и най-нещастните моменти от живота му.

Спомняте ли си тази приказка на Андерсен?

Всеки си има любима история на Ханс Кристиан. Най-често е „Малката русалка”, вероятно и „Снежната кралица” или „Цветята на малката Ида”. Дори тези, които не четат, си спомнят за „Грозното патенце” и „Малката кибритопродавачка” (това беше първата история, която прочетох самостоятелно на 5 години). Но Старият ерген на Андерсен не е любим на никого. Не знаеш дали трябва да го съжаляваш или да тъгуваш за изгубената му любов. И все пак неговите тъжни спомени по слънчевите лета на детството му са се впили в съзнанието ми. И когато чуя за най-прочутия разказвач на приказки, не се сещам за пяната, в която се превръща Малката русалка, след като любимият й избира друга, нито за котарака, който извива гръб и изпуска искри от „Грозното патенце”, също не и за ножовете на Малката разбойничка... появява се малка кална уличка с едва мъждукащ фенер в края й, на която продават шафран, анасон, бахар и черен пипер стари мъже, които са дали обет да не се женят. Всеки от тези стари ергени обаче носи под нощната си шапка една банална история за неосъществена любов. И тази нощна шапка никой не трябва да слага на главата си.

Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!“ — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.

***

Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.

***

Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.