Вили-самовили яздят великани

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Когато бях на 7 години, исках да съм малката самовила Косенка, която обича да яха буйни коне, сприятелява се с великани, има торбичка с перли, които се превръщат в каквото тя пожелае, скита под земята и спасява овчарчета със самовилския си воал. Намерих я в историята за Регоч в книгата „Приказки от стари времена” от хърватската писателка Ивана Бърлич-Мажуранич. Тя не приличаше на самодивите, за които бях чела в българските приказки, въпреки че славянските ни митове са общи. Вероятно защото авторката е взаимствала местните легенди и митологични същества, но е разказала свои истории.

Бях забравила тези славянски приказки. В съзнанието ми бяха останали отделни герои, части от истории и едно особено магично усещане, но дори не бях сигурна откъде точно идват. Докато не видях книгата да лежи сред куп вехтории на столичния битак Малашевци. Купих я, даже не се пазарих много, въпреки че това там си е традиция. Още същата вечер зачетох приказките. Започнах от „Регоч” и си спомних защо Косенка беше любимата ми героиня и в паметта ми така добре се беше запечатал великанът Регоч, който лежи в ледено студения град Леген и брои камъните на порутените му зидове, но носи малката самовила в кошничка, провесена на ухото му.

В историите на Ивана Бърлич-Мажуранич героите са и добри, и лоши едновременно, вярват в магичното и го откриват на най-неочаквани места, дори в стиска сено. Невинаги положителните персонажи оцеляват. Приказките са населени със змейове, вили, омагьосани същества, морски сирени, гигантски змии, птици и пчели, домашни духове с техния главатар Стрибор, лошата баба Полудница, пакостливата Мокош, която може да превърне в мочурище и най-твърдата земя, предводителят на бесовете Бесомар и неговите дяволи, дядо Неумийко, който ръси роса по растенията, а над всички властва богът-слънце Сварожич.

Тази книга ми напомняше за „Принцът и девица-звездица” на Фани Пейчева (виж текст за нея тук), въпреки че нямат почти нищо общо, освен че и двете са базирани върху славянската митология. Сега си дадох сметка защо. И двете са илюстрирани от Венелин Вълканов, а когато бях малка картинките и в двете книжки много ми харесваха.

А ето как разказва Бърлич-Мажуранич:

Една хубава лятна нощ коняри пазели коне на ливадите. Пазили, пазили, най-сетне заспали. Като заспали те, долетели от облаците самовили да си поиграят малко с конете по самовилския обичай. Хванала всяка вила по едно конче, възседнала го, удряла го със златната си коса и го карала наоколо по росната трева.
А между самовилите имало една малка самовила на име Косенка, която тази нощ за пръв път била слязла от облаците на земята.
Много й допаднало да яха така кончето като вихър в нощта. А тъкмо тя била хванала най-буйния вран кон - малък, пък лют като огън. Търчал вранчо непрекъснато наоколо с другите коне, бил най-бърз от всички. Целият се бил опръскал в пяна.
Но на Косенка се искало още по-бързо да язди. Навела се тя и ощипала вранчо по дясното ухо. Изплашил се той, вдигнал се на задните си крака и полетял право пред себе си, оставил другите коне, оставил ливадата и отнесъл като вихър Косенка в далечния свят.

Рисунки: Венелин Вълканов

В Страната на хилядите желания осем по шест е колкото щеш

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Ако учиш наизуст басня за гарвана и лисицата, а братята ти сричат на глас – единият за вулканите, а другият за фараон, който  сънувал седем тлъсти крави, няма начин в главата ти да не настане тотална каша. Андре Мороа обаче забърква 7-годишната Мишел в такава символично-импресионистична история, че по-горните разнородни части се оказват неразривно свързани. Произведението, което писателят сглобява, се казва „Страната на хилядите желания”, а главна героиня в него е дъщерята на Мороа Мишел.

Момиченцето не си пада по ученето и въпреки че не иска да вбесява учителката си госпожица Попивателна, предпочита да се рови в стари джунджурии и програми. Така че не е чудно, че си мечтае за  „страна, където човек може да прави каквото си ще”. В съня си Мишел се озовава на точно такова място. Там край кратера на вулкан тя среща фараон, който иска от нея да му разтълкува сън за три бели и три черни кокошки, след това гарванът Смутензасрамен й издава сертификат, че е фея. После за Мишел остава само да се сдобие с фейска рокля, ушита от парче небесен плат, вълшебна пръчица и криле и да вземе няколко летателни урока от гълъба г-н Нежна любов. Така пътят й към Вълшебната градина е отворен.

Оказва се, че мястото гъмжи от познати и непознати момиченца и момченца. Там са дори две от приятелките на Мишел от училище и братята й. Единствените възрастни на това приказно място са г-н Точенудар и „нашата безумна и очарователна кралица”, която забравя толкова бързо, че започва едно изречение, а го завършва с друго, преобразява мебелите си светкавично, а когато измагьосва бонбони, забравя да почерпи с тях. Както можете да се досетите, това се оказва много забавно, но не може да продължи безкрайно. Най-малкото защото в Страната на хилядите желания не можеш да останеш след като навършиш 12 години.

Но все пак да надникнем за малко във Вълшебната градина:

Г-н Смутезасрамен натисна бутонче, скрито в кората на дъба и една врата се отвори.
– О! – възкликна Мишел. – Какъв чуден асансьор! Колко би се радвал брат ми Оливие! Той обожава асансьорите.
– А вие? – попита я Смутезасрамен.
– Аз ли? Аз обичам гарваните – отвърна Мишел, която беше започнала да го опознава.
Черният гарван се изчерви от удоволствие и погали краката на Мишел с крилото си.
– Вие сте славна феичка – каза й той. – А сега, чуйте: ще влезете в асаньора, ще затворите грижливо вратата и ще натиснете бутона ШЕВ. Щом асансьорът спре, ще излезете...
– И ще върна асансьора – каза Мишел.
– Ако искате – забеляза Гарванът. – Вие сте фея, правете каквото си искате... Вдясно ще видите врата и на нея надпис: Госпожица Небесна. Ще почукате... Госпочица Небесна е гардеробиерката на феите.
– Мила ли е? – попита Мишел.
– Гардеробиерка е – отвърна Смутензасрамен.

* * *

В един ъгъл те попаднаха на няколко момиченца, които играеха на портрети и се опитваха да отгатнат.
– Мъж ли е? – попита Мишел.
– Да – отвърна едно момиченце.
– Жив ли е?
– Да – отвърна друго.
– В Париж ли живее?
– Да – обади се трето.
– Важна личност ли е?
– Много важна – кимна четвърто.
– Сигурно е президентът на републиката – предположи Мишел.
– Нищо подобно, това е Жана д'Арк – заяви пето.
– Как така? – изуми се Мишел. – Нали ми казахте, че е мъж?
– Може да е каквото си ще! – отвърна същото момиченце.

На български са преведени само две от произведенията на Мороа за деца – „Страната на хилядите желания” и „Лападунди и Тънкофини”. Илюстрациите в тях са на Тоня Горанова. Те нямат нови издания.

Самодивско сборище в омагьосаната гора

Ако трябва да назовете няколко имена на българи, които пишат приказки, вероятно те ще са Ангел Каралийчев, Ран Босилек и Николай Райнов. Вероятно ще се сетите и за историите за Хитър Петър. И толкова.

През годините тези приказки се появяваха сред поредиците за деца на издателствата в различни варианти, а на четящите хлапета те най-вероятно отдавна са омръзнали. Все пак не могат да се сравняват с невероятните истории на Андерсен, Братя Грим или Вилхелм Хауф. А си нямаме и гениален поет като Пушкин, който се вълнува от народните предания.

Малко са българите, които се интересуват от родната митология. Може би затова единственият ни писател, който е създал приказки, вдъхновени от българските митове и народни песни, така и си остана неизвестен. А може би защото има само 9 приказки, издадени през 1986 година. Фани Пейчева и нейната единствена книга „Принцът и девица-звездица” си стоят забутани по ъглите в библиотеките из страната и почти никога не напускат местата си. Приказките в това малко томче обаче завинаги са намерили място на лавиците в моята памет.

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Пейчева е населила историите си със славянски вълшебни същества, дървесни духове, самодиви, митични животни, зли магьосници, царе и принцеси. Смели принцове спасяват омагьосани девици, а обикновени момци се влюбват нещастно в неземни хубавици. В приключенията помагат диви животни, кърпи, връщащи живота, торби, в които изчезват злите сили или камшици, прогонващи дяволите. Имената на героите пък са като взети от народните песни – Китан, Радол, Веземир, Велян, Заряна, Гюргена, Радой. Лошият човек Фани Пейчева е нарекла Вълчан, закриляният от воден дух се казва Воден, смелият е Храбър, кроткият Мирен, а страстният – Огнен.

От книгата изплуват стари български ритуали, като молебена за дъжд с направеното от кал човече Германчо, погазването на самодивско сборище или даването на име под лунните лъчи, предадени с образния език на народните песни.

Ето как звучи описанието на омагьосаната гора:

В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.

Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръцете на загиващи хора. Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната светлина. Мъртва гора – свърталище на зли, потайни сили. Тук място за людете нямало. И никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.

А ето и описанието на самодивско сборище:

Изпървом зашумял ветрец, като дъх минал из шумака, разбъркал листата. Обадила се кукумявка, в ответ изплакала сова. Луната струяла измежду клонака, промъквала се към росната сънна трева. Запламтели къси пламъчета, лумнала цялата дъбрава. Станало страшно и прекрасно. И тогава изпод дърветата се появили бледи сенки и се слели с лунните петна. Миг по-късно на поляната се понесли, като подхванати от вихър, безброй белоноги девици с цветя в разпуснатите коси, с развети бели дрехи – блестящи и искрящи в изпъстрената с цветове тъма.

Рисунки: Венелин Вълканов