Колко прави 8 чорапа по 3 палачинки?

Мнозина цял живот не могат да намерят обяснение защо от всеки чифт все остава по един чорап, как да броиш топките на сладоледа и в колко фунийки да ги разпределиш, за да изядеш точно колкото трябва. Но учебник по математика, който да обясни тези задачи, не съществува. За да научиш умножението и да не губиш чорапите си, е добре да си намериш и прочетеш книгата „Умножение без уморение“ от Зорница Христова с илюстрации от Миглена Папазова (издателство „Точица“).

Дори да си силен по четене, но не можеш да научиш за колко часа можеш да изядеш десет понички и дали това ще ти докара болки в стомаха, или ще получиш награда за бързина – няма страшно. Защото в тази книга се учи със стихове. И така, докато си четеш колко прави четири вещици по 3 питомни гарвана, неусетно по Хелоуин ще разбереш как се умножава по три.

Ако така ви се струва сложно, опитайте с осем:

Вдън горите тилилейски,
зад реки от люспи змейски
има приказен палат,
непристъпен и богат.
В него властва цар Осман,
злобен, шкембест и тиран,
но със дъщеря Осмица –
ненагледна хубавица
с тънък кръст и ум чевръст.

И много бързо ще разберете, че осем кули по три палачинки е равно на двайсет и четири. Върши работа и с чорапи, стига да имате толкова.

Текстът е публикуван в сайта "Площад Славейков".

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".

Злодеи в котешка премяна галят ухото ти, мъркайки

Уилям Бъроуз, Чарлс Буковски, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Нийл Геймън, Марк Твен, Реймънд Чандлър, Чарлс Дикенс, Тери Пратчет… Не, не изреждам любимите си автори, въпреки че някои от тях са ми допадали понякога. Това са писателите, които са беседвали с котки, позволявали са им първи да надничат в ръкописите им и безнаказано да разливат кафе върху пишещите им машини. Най-големият познавач на мъркащите животни обаче е Томас Елиът, който разследва пакостливите им нрави в „Популярна книга за Котките от Стария опосум“. Може би по-прочута като мюзикъла „Котки“ на Андрю Лойд Уебър. Книгата излезе и на български преди дни в превода на Стефан Радев в красивото двуезично издание на „Брегов и Радев“.

Котката е особено животно, понякога тя няма съвсем добри обноски, нито вид, ти й поднасяш фазан, но кокошка й се ще, в къщата я настаниш, предпочита тя палат, вътре я пуснеш, тя иска навън; на всяка врата е от грешния край, щом вкъщи е – мисли за пътя отвън. Но пък често маците са черно-бели на цвят, маците са много мънички; маците ведри са, даже искрят, галят ухото ти, мъркайки. Друг път са изкусни хулигани – умеят да престъпват правилата, злодеи в котешка премяна и демони на покварата, и все пак

котките са като нас самите,
и други хора, за които знаем,
че изповядват най-различни нрави.
Тъй някои са с ума си, други - луди,
добри са някои, а други - щури,
намират се и по-добри, и лоши…

Колекцията на Елиът е населена с впечатляващи екземпляри – коварно-елегантния Макавити, умния Ерж – театралната звезда, елегантния Бъстъфър Джоунс, възпитателката на мишки Дженимноготочкова, разбойника Ръмжащия тигър, чудноватия Инат-Наопак, беладжиите Пакостничко и Хитруша, древния Ха Деварим, страшилището за пекинези и палета Великия гамен, ловкия Местофел, Пъргави лапи, без който никой влак не може да потегли. И най-вече любимия ми остарял пират Морган. Ето какво разказва за себе той:

Бях някога пират, в открит’те морета пла’ах,но вече съм раз-силен – в пенсия излязох:Така ме и намирате – на отдих се отда’ами на площада в Блумсбъри вратата па’а.
По пъдпъдъци и по яребици съм увлечен,и също тъй обичам девънширски крем във купа,ама съм ‘секога доволен, ‘гат ме’анàта черпи,и като има ‘ладна рибка, свърша ли патрула.

Илюстрациите в книгата са на Аксел Шефлър.

На лов за Снарк с пътностроителни акции

Не е лесно да четеш Луис Карол! А какво да кажем пък да го превеждаш... За да се захванеш да го преобърнеш на български (а и на какъвто и да е друг език), не е достатъчно да знаеш добре английски. Не стига и да познаваш собствения си език. Важно е да си поет и да имаш познание за легенди, митове, логика, шахмат и математика. А от първостепенно значение е да си луд и да виждаш света по нестандартен начин. Нужно е да си смел като лъв. Или поне като Пекар. Всъщност трябва да си Луис Карол!

Това си мислех докато четях поемата „На лов за Снарк” в превод на Кристин Димитрова. Лошото беше, че подхванах книгата с наслагваното с години недоволство, че няма нито един достатъчно добър превод на „Алиса в Страната на чудесата” и „Алиса в Огледалния свят”. Някак странно е, че за пръв път историята с Шапкаря, Усмихващия се котарак и Белия заек с ярешките ръкавици излиза на български през 1939 година, а досега никой не е успял да бие тази версия на Лазар Голдман. Нито пък тази на Стефан Гечев на „Алиса в Огледалния свят”, която излиза през 1965 година. Но пък е важно, че най-после можем да прочетем и „На лов за Снарк”, издадена още по време на Априлското въстание.

И така. Една добре подбрана група смели пътешественици тръгва на лов за Снарк. С митичното същество ще се срещнат Звънар, Ботуш, Шапкар, Посредник, Адвокат, Банкер, Бобър, Играч на билярд, Пекар и Месар. Всеки в тази компания има свое място и задача, които, разбира се, нямат нищо общо с познатите от приключенските книги. Бобъра примерно трябва да гребе, но се захваща с плетиво. Звънаря е капитан, но нищо не разбира от управление на кораб и дава нареждане за ляво и дясно на борд едновременно. Адвоката трябва да се справи с евентуален казус на сушата или да намери грешки в плетивото на Бобъра, Последника има задача, свързана с борсовия пазар, Банкера пък пази парите на всички.

То е ясно, че методите за улавяне на Снарка трябва да са нестардартни – търсят го с фракции, гонят го с ром и надежда, плашат го с пътностроителни акции и го мамят с пяна и прежда. Предсказуемо е, че мисията ще е неуспешна. Показват го дори отпратките към историческите драми на Шекспир. Банкера отпада рано от лова, а най-смелият в групата – Пекаря, пада жертва накрая. Затова пък в хаоса на Луис-Кароловата история се ражда велико приятелство между Бобъра и Месаря, които в началото са врагове.  

– Приятели, римляни и сънародници –
мълком всеки отчете цитата, –
да пием за общата цел, благородници!
И „Наздраве!” раздра тишината. 

– Вече месеци плаваме, седмици даже,
(всеки месец по четири има),
но кълна се, лъжец ще е, който ми каже,
че със Снарк е успял да се снима! 

Вече седмици плаваме, множество дни,
(всяка седмица седем съдържа),
но за Снарка да прати добри новини
съдбата се някак въздържа...  

Да припомним сега, още тук, на брега,
седемте отличителни знака,
по който да знаете как да познаете
автентичния Снарк в гъсталака.  

Да ги почнем подред: първо идва вкусът –
той е хрупкав, но твърд като камък,
като тесен балтон е, пристегнат за път,
с лек нюанс на блуждаещ син пламък.  

Има навик до късно да спи – обичай,
съгласете се, непросветен:
той закусва към пет със следобеден чай
и обядва на другия ден.  

И, трето, той никак не е духовит,
макар да полага старание.
Каламбура посреща с безпомощен вид
и изпраща шегите с мълчание.  

Снаркът страст към къпарни машини питае
и навред се придвижва с такава.
Да, четвърта особеност... Никой не знае
какво тази страст означава.  

Пети признак: амбиция. Запомнете добре
двата подвида, кой в кой етап е:
единият вид е пернат и дере, а пък другият – с косми и хапе.  

Безопасен е Снаркът, уверявам ви, свръх-
безобидно е Снаркът създание,
но сред тях има Буджъми... – той стаи дъх
и Пекарят изгуби съзнание.