Стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана и калкан Лападунд

Крал Шкембан XXXII, наследил баща си през 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

Ето така може да изглежда историята на една страна. Страна, в която храната и наслаждението от живота са най-важни. Където няма нужда да бързаш, почиваш си често, закъснението не е грях и навсякъде те посрещат с меню, от което можеш да си избереш вкусни закуски, защото до обяда или вечерята има още час и половина. И това може да се окаже съвършена идилична история, ако точно от другата страна на залива не живеят високи, хърбави и вечно бързащи хора, които искат да наложат своя начин на живот.

Андре Мороа пише "Лападунди и тънкофини" през 1930 година. Тогава все още не е свръхизвестният писател, член на Френската академия. Вече е написал част от биографиите, които го правят един от най-популярните в света френски автори. Но има зад гърба си още една детска история - "Страната на хилядите желания". И двете книги са част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели". Илюстрирани са от Тоня Горанова, а преводът е на Анна Сталева.

В "Лападунди и тънкофини" Мороа не се ограничава само с обичайните за детството теми - героите му са деца, но темите са глобални - непоносимостта към особеностите, войните и тяхната абсурдност и колко лесно може да живеем заедно, дори когато сме напълно различни едни от други.

Тиери и Едмон са братя в сплотено семейство, което всичко върши заедно. Но децата са различни едно от друго и по време на една разходка в гората Фонтенбло го разбират по магичен начин. Момчетата откриват път към долна земя, разделена на две отделни държави - кралството на лападундите и републиката на тънкофините. В едната живеят дебелички благи хора, в другата - тънки и нервни, и двете "раси" никога не се смесват. Тиери е "клечо", а Едмон "дундьо", затова двамата са пратени в две различни посоки от граничните служби - така братята за пръв път се оказват разделени. Скоро децата са въвлечени във война между двете държави, възникнала по на пръв поглед незначителна причина - името на остров по средата.

Братята трябва да се изправят един срещу друг, но се опитват да внесат разум у воюващите. Бавните и спокойни лападунди са покорени от войнствените тънкофини, масово се разпространяват диети за вталяване, но в същото време хубавият живот и удоволствията бавно и постепенно навлизат в ежедневието на строгите тънкофини и това се оказва достъчно, за да заживеят заедно. Така стандартното меню, в което може да се намерият стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана, омар по Лапабургски, калкан Лападунд и много други, се оказва свързващо за разделените долноземци.

Мороа ни показва абсурдността на отношенията между възрастните понякога и как политиката може да се влияе от настроенията на участниците в преговорите. В същото време тази книга е вкусна, тя е химн за хубавата храна и наслаждението от удоволстията в живота, бавното и спокойно преминаване през ежедневието и как тази липса на агресия може да покори войнствените хора.

А ето още един откъс, който показва как може да си живееш славно и с удоволствие:

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца. Не гълтай кости от херинга

„Боса ходя, боса ходя, боса ходя!”, побягва от хамбара шарената кокошка кудкудякайки, а малката Луси, която е изгубила кърпичките си, озадачена се отправя към върха на един хълм, за да ги търси. Тази история е една от 27-те в новата книга с приказки на Биатрикс Потър. Пълно издание пише върху корицата й. В нея са легендарните „Зайчето Питър”, „Джереми рибаря”, „Котенцето Том” и най-любимата ми „Джемайма Патравата патица”, която научава по трудния начин, че на елегантни господа с рижи мустачки не трябва да се доверява. Луксозната книга с твърди корици и впечатляващите 400 страници е на „Труд”, които официално издават историите на Потър в България.

За пръв път приказките на британската илюстраторка и писателка сме чели в албумно издание от 1979 година, преведени от Александър Шурбанов. Текстовете в новото са в превод на Калина Бахчеванова. Някои от тях излизат за пръв път на български, например за Самюел Мустачко или Рижко и Шаро, също за Тими Сивокрачко, Джони Градската мишка и Прасчо Любезни.

Всички истории в тази книга са предшествани от кратък текст, който разказва как и за кого я пише Биатрикс Потър. Повечето приказки са измислени, за да зарадват някое дете. Къщата на илюстраторката била пълна с животни, тя имала зайчета, котки, даже прасенце. Всяко от тях после се превръща в герой в някоя забавна история с много приключения и дебнещи опасности. Приказките на Потър често въвеждат в тънкостите на доброто възпитание и учат на вежливи обноски – на миша вечеря например не е възпитано да се пита за дължината на опашката на сътрапезника, а осем блюда не са твърде много, но можем да приемем, че са достатъчно. Край трапезата, разбира се, се сяда добре облечен и с бяла вратовръзка, но все пак дългата опашка е за предпочитане.

Някои истории в тази книга са кратки, като „Зайчето Питър”, други, като „Глостърския шивач”, са за по-дълго будни слушатели, а трети  - като „Прасенцето Робинзон”, са за цяло пътешествие, а всяка вечер може да се чете по една от осемте глави.

Можете да научите много от Биатрикс Потър. Например, че свещите се държат странно в топло време, а трябват шест мишки, за да пренесат една-единствена свещ, не е правилно да ядеш клиентите си, „кредит” е когато една клиентка купува сапун, вместо да плати веднага, казва, че ще плати друг път. С ей такива полезни за живота и делата неща учи тази голяма книга.

А ако се чудите какъв съвет можете да дадете на малко прасенце преди път (като изключим осемте ментови бонбона в хартийка с полезни съвети), ето няколко предложения: „Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца.” или „Гледай внимателно табелите и километричните камъни; не гълтай кости от херинги...”. Особено преди Коледа!

И още малко коледни стихове от Биатрикс Потър:

Първото прасенце отишло на пазара,

второто пък цял ден у дома прекара,

третото прасенце похапна си месце,

четвъртото прасенце няма нищо да яде,

петото прасенце печално проплака –

пътя къщи изгубило в мрака.

Пърхащи пърленки по пирдопски по улиците на София

И ето, героите от нашите улици оживяха. Стана ясно защо железният орел върху кълбото на един от стълбовете на Орлов мост в София, тоя откъм Княжеската градинка, не помръдва, знаем вече и какво мисли. Всичко започва с уроците на една ужасна учителка по литература - госпожа Тътенова. Тя мрази да си измисляш, а тези, които си измислят, нарича "мръднали". Да мръднеш е такова престъпление, че всичките ѝ ученици си намират някое малко място и повече не мръдват от него. Така и нашият орел на Орлов мост.

Тази история записа Зорница Христова, а след това я нарисува като комикс Анна Цочева. Така че вече сме наясно на какво се дължи неподвижността на орлите на Орлов мост. А каквото пише в книгите, е истина. Тази се казва "Орелът, врабецът и капчукът" и е на издателство "Точица".

Та един ден при орела пристига врабче. Най-смелото (а може би най-безразсъдното) врабче на света, което посмяло в своето контролно при госпожа Тътенова да напише, че стихотворението от страница 157 в учебника не му харесва. При толкова страшна учителка, която стъпва така твърдо на земята, че с всяка крачка убива хлебарки, това е престъпление и води до страшни последици. Какво се случва после, ще разберете от книгата. Но междувременно ще научите какво е метафора, например "кроя шега", "изгубено търпение" или "кисела физиономия", акростих - първите букви на всеки ред да образуват дума, рима. А може да разберете новите тенденции в кулинарията - Фарфалак фрикасе с френски фльонги от яйчен сос, Пърхащи пърленки по пирдопски, Мушморок мусака. Също и други полезни неща.

Сега ще ви разкажа за любимите ми моменти от книгата. Това обикновено са някои много хитро измислени фрази, които те карат да се разсмееш. Последно така ме разсмиваше Франк О'Конър. А сега Зорница Христова. Нейният котарак, т. е. котаракът на госпожа Тътенова, се свива като бележка под линия, уличните котки пък приличат на забравени под леглото прашни и миризливи чорапи, снегът вали на бели юмруци, "удар в десетката" (виж по-горе метафора) са и следните словосъчетания - дактил ягодки, солети амфибрахий, кюфте ямб, сладолед анапест, хорей вафла.

А сега за картинките. Обичам карти на градове. А тук има огромна върху цели две страници с центъра на София - можем да разпознаем Александър Невски, Софийския университет, за Орлов мост казах преди малко, но нашите герои обсъждат двамата братя... простете, баща и син Славейкови на площад Славейков, летят по улица "Иван Вазов", крият се под лъвовете по фасадата на Народния театър.

Време е да се разходим по улиците на "Орелът, врабецът и капчукът" и да научим това-онова за граматиката.

Колко прави 8 чорапа по 3 палачинки?

Мнозина цял живот не могат да намерят обяснение защо от всеки чифт все остава по един чорап, как да броиш топките на сладоледа и в колко фунийки да ги разпределиш, за да изядеш точно колкото трябва. Но учебник по математика, който да обясни тези задачи, не съществува. За да научиш умножението и да не губиш чорапите си, е добре да си намериш и прочетеш книгата „Умножение без уморение“ от Зорница Христова с илюстрации от Миглена Папазова (издателство „Точица“).

Дори да си силен по четене, но не можеш да научиш за колко часа можеш да изядеш десет понички и дали това ще ти докара болки в стомаха, или ще получиш награда за бързина – няма страшно. Защото в тази книга се учи със стихове. И така, докато си четеш колко прави четири вещици по 3 питомни гарвана, неусетно по Хелоуин ще разбереш как се умножава по три.

Ако така ви се струва сложно, опитайте с осем:

Вдън горите тилилейски,
зад реки от люспи змейски
има приказен палат,
непристъпен и богат.
В него властва цар Осман,
злобен, шкембест и тиран,
но със дъщеря Осмица –
ненагледна хубавица
с тънък кръст и ум чевръст.

И много бързо ще разберете, че осем кули по три палачинки е равно на двайсет и четири. Върши работа и с чорапи, стига да имате толкова.

Текстът е публикуван в сайта "Площад Славейков".

Като порасна, ще стана щастлив!

Трябва ли децата ни да четат тъжни книги? Андерсеновите приказки дали не травмират съзнанието на невръстните твърде рано?  Вероятно има смислено звучащи доводи и „за” тъжните истории за лека нощ, и „против”. Моите мисли обаче все се въртят около разнообразието. Животът дори на малкото дете се обогатява от наличието на всички цветове, всички емоции – от тъгата до еуфорията, и там има място дори за малко завист или ярост. Така че бих предпочела детето ми да слуша за лека нощ веселите приключения на Емил от Льонеберя, но и да поплаче преди сън за Томас и неговата история, разказана от Хюс Кайер.

Книгата на всички неща” е книга за нещастното детство, а такова могат да го направят много неща. Грубостта на родителите или липсата им. Отсъствието на приятели, на нежност, на игри. Но виновникът може да е и прекаленото усърдие и добрите намерения. Увереността, че знаеш най-добре какво е правилно за другите. Когато е забранено да прегръщаш за утеха, забранени са трамваите в неделя, колите, велосипедите, момчетата, които ритат топка на улицата. И най-вече страхът.

Но когато детството ти е тясно от забрани и насилие, в каналите може да плуват неонови рибки, креслата и столовете да се издигат във въздуха, най-красивото момиче да има чудесен изкуствен кожен крак, а глупавата ти сестра да се окаже най-смелият човек на света.

Щастливото детство е важно, защото, както казва господин Туп (порасналият Томас), нещастното детство прави хората непочтителни! Но винаги може да се заканиш: Един ден ще стана щастлив! И то ще се случи!

И да, когато прочетох Като порасна, ще стана щастлив, очите ми се насълзиха.

Илюстрациите са на Люба Халева за "Жанет 45".

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".

Дядо Коледа от Засмяната долина

Тази година Дядо Коледа тръгва от Засмяната долина. Шейната му теглят десет северни елена, а до него седят помощниците му – рилът Нютър, нукът Питър, тихият и бърз Килтер и феята Уиск, които могат да минават през стените. Натоварени са със страшно много подаръци, защото днес в света има милиони пъти повече деца, отколкото когато Клаус се е появил за пръв път в гората Бързи. И имат само една нощ, за да посетят всеки дом.

"Как малкият Клаус стана Дядо Коледа" от Лиман Франк Баум разказва личната история на прочутия старец. От момента, в който в гората го намира нимфата Несил, през годините във вълшебната гора Бързи и Засмяната долина, където се заселва, та до днес. В нея става дума за доброто, също като в "Магьосникът от Оз", книгата с която Баум е прочут в цял свят. Животът на Клаус напомня този на Буда Гаутама - също като него след щастливото детство сред безсмъртните вълшебни същества той вижда страданието по света и решава да се посвети на децата. Тогава започва да изработва играчки за най-малките. 

Клус е човешко дете, изоставено да умре в дивата гора. Страшната лъвица Шигра му дава да суче по поръка от великия Ак, владетелят на горите по света. А после ефирната нимфа Несил го осиновява. Малкият Клаус расте сред вълшебните същества и край тях в щастие и безгрижие става все по-добър. До момента, когато разбира, че съществуват и други от неговия вид, но техният живот е нещастен. Най-трудно е за най-малките. Затова Клаус започва да прави играчки. Посвещава на това целия си живот и спечелва мантията на безсмъртието. Затова и до днес шейната му прелита над света и той пуска в комините подаръци, а където няма камини, неговите помощници внасят пакетите през стените.

Историята на Санта Клаус идва у нас с илюстрациите на Дамян Дамянов, а това може лесно да се разпознае, дори името му да не беше върху корицата на книгата.

Малка забележка: Редакторът на тази книга е пропуснал за забележи, че в предпоследната глава феята Уиск веднъж е момиче, веднъж - момче.

Джемайма Патравата патица изучава мъжете

Джемайма Патравата патица, Джемайма Патравата патица, Джемайма Патравата патица...

Когато бях малка, в къщата на баба ми се мотаеше една продълговата и трудна за разгръщане книга с майка зайка с четири зайчета на корицата. Казваше се „Зайчето Питър”. Не ми харесваше особено, винаги съм предпочитала дебели книги с много текст. Но я бях чела неведнъж, защото там нямаше чак толкова книги – само около 100-200, а това беше крайно недостатъчно. Сещате се как децата обичат да си повтарят едни и същи неща, докато вбесят някой възрастен. Аз си повтарях така странни имена. От „Зайчето Питър” ми остана Джемайма Патравата патица.

Джемайма вероятно е най-шантавият герой на Биатрикс Потър. Колко често сте чели история за безкрайно глупав, но много симпатичен персонаж? Не се срещат често. Вероятно това разказче е поучително. Вероятно децата трябва да схванат, че трябва да са внимателни и не трябва сляпо да се доверяват на непознати... лисици. Но това за мен е разказ за майка, която иска да си отгледа патета, но за жалост среща в гората много елегантен господин с рижи мустачки.

Всички знаем, че на прекалено любезни мъже не трябва да се вярва, винаги е по-добре да се доверим на солиден, вдъхващ страхопочитание господин. Джемайма научава това по трудния начин. Но и точно нейната глупост я спасява.

Изводът е: Ако сте млада и неопитна, стойте далеч от вежливи и приятни на вид червенокоси. Ще ги познаете по това, че четат вестник. А, да, и носят фрак.

"Джемайма Патравата патица" може да се намери във великолепно издание на издателство "Труд" и превод на Александър Шурбанов.

Ваш любящ Дядо Коледа

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Дядо Коледа не пътува със самолет или на мотор, той нито може да ги кара, нито иска - освен това са твърде бавни и вонят. Не вярвайте, ако някой ви уверява, че се придвижва с друго, освен с шейната и елените. Вече хиляда деветстотин двайсет и четири - не, и седем! - години подкарва превозното си средство и благодарение на часовата разлика успява да разнесе всички подаръци, които е подготвял през годината с помощта (а често и въпреки проблемите, които му създава) на Северния полярен мечок.

На Северния полюс в къщата на Дядо Коледа кипи трескава дейност, но и голям купон. Предвождани от Полярния мечок, снежни хора, елфи, малки мечки и елени правят бели и саботират правенето на подаръци. Веднъж дори разрушават къщата на прочутия старец. Редовно изгърмяват всички фойерверки, повреждат вече готовите пакети, изяждат част от лакомствата и разбъркват списъците с имена на деца. И все пак всяка година подаръците успяват да стигнат до децата. Не вярвате? Всичко това е документирано в писмата на Дядо Коледа, които той праща на момчетата на писателя Дж. Р. Р. Толкин. Наскоро издателство "Колибри" ги издаде. Има такива, които подозират, че самият Толкин праща тези послания - първо тайно взима написаните от децата му писма да Северния полюс, прочита ги и им отговаря. Дори сам рисува рисунките, които показват какво се случва през годината в къщата на Дядо Коледа. Но това не е вярно - доказва го треперливият почерк на стареца - все пак е на хиляда деветстотин двайсет и седем, както и вмъкнатите пасажи, написани не съвсем грамотно от Полярния мечок на специален гоблински шрифт. А и кой друг, освен Дядо Коледа, знае как изглежда къщата му и какви бели спретва всяка година Полярния мечок.

Първото писмо от Северния полюс пристига през 1920 година до най-голямото от момчетата на Толкин - Джон. Следващите са адресирани до Майкъл, Кристофър и малката Присила. Последното получава Присила през 1943 година. Понякога специалните пликове падат през комина, друг път ги носи пощальонът, а веднъж един идва с подаръците. От писмата става ясно, че момчетата предпочитат влакове, а Присила - книжка за оцветяване от Беатрикс Потър, по-късно и книги за четене.

Ето какво разказва Дядо Коледа през 1943 година:

Къщата на Скалите

Северният полюс

Коледа, 1943 г.

Скъпа моя Присила,

Весела Коледа! Надявам се да окачиш чорапчето поне още веднъж, тъй като имам още няколко хубави подаръчета за теб. А след това ще трябва да кажа "довиждане", поне донякъде - но няма да те забравя. Винаги пазим номерата на старите си приятели, както и техните писма; и се надяваме по-късно да се върнем при тях, когато те пораснат и си имат собствени къщи и деца.

Пратениците ми съобщиха, че хората наричат тази година "мрачна". Сигурно имат предвид нещастна - и е точно такава, боя се, на много места, където особено обичах да ходя; но много се радвам да чуя, че ти все още не си нещастна. Недей и да ставаш! Аз съм все така жив и скоро ще се върна, по-весел отвсякога. В моята страна няма беди; и макар запасите ми да намаляват все повече, се надявам скоро и това да сe оправи.

Кос в къпиновия храст

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Обичам косове! И сега имам един. В книга. Има и горски дух в историята, но за мен е важно само малкото черно птиче с жълта човка. Както и за останалите герои в книгата. Измислено и нарисувано е от турския писател-илюстратор Феридун Орал. Всъщност никъде в „Къпиновият дух и жълтоклюното птиче” не се споменава думата кос. Но пък го виждаме. Косът е мъжки. Майсторски нарисуван от Орал.

При първия си урок по летене птичето пада, чупи крилцето си и през есента не успява да отлети с другите в топлите страни. Приютява го между клоните си старо дърво и за да го защити от студа, запазва листата си. Един ден край тях минава старият горски дух от къпиновия храст и решава да вземе коса у дома.

Историята е тъжна и малко наивна, точно като за съвсем малки деца. Подобна е и другата книга на Орал „Къде ми е петнистото мишле”, която издателство „Емас” издадоха за Коледа. Приключенията на котето Зейтин не са зимни, дори не са съвсем истински. То странства насън из различни прочути приказки, които са леко поомотани – както се случва, когато спим. Търси любимата си играчка – мишле на червени петна.

Харесахме книгите на Феридун Орал още преди две години, когато "Емас" издадоха „Червената ябълка”. Разказахме ви за нея наскоро. Неговите разкази са простички, но в тях задължително има едно-две изречения, които трогват читателите (с добра редакция биха станали по-хубави). Но илюстрациите са тези, които правят книгите по-специални.

Мечките в Сицилия танцуват и имат слабост към хазарт

Чували ли сте за чутовното нашествие на мечките в Сицилия? Походът им стигна и до нас, превзе България, дойдоха дори вкъщи. Въобще не се съпротивлявах. Поканих ги доброволно, както преди това отвориха границите за тях Нева Мичева, Виктор Самуилов, Марин Бодаков и Зорница Христова. Големите, тромави животни пометоха книжарниците и опустошиха доста спокойни вечери, които иначе щяха да бъдат използвани за висене пред компютъра, хапване в ресторант или може би взиране в екрана на телевизора.

Преди да се случи всичко това обаче италианският писател Дино Будзати зарязва журналистиката, писането на сериозни книги и другите си там занимания за възрастни и измисля мечешки истории. Първоначално забавлява с тях племенничките си, но след това ги събира в книга заедно с рисунките, които придружават разказите му. Така се появява „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”.

Тази история на Будзати не е обичайна книга за деца. Няма сантименалност, липсват обичайните умалителни, с които повечето възрастни се опитват да приспособяват разказите си за малчугани, форматът няма нищо общо с този на приказките. Въпреки че има лош магьосник, чиито действия неочаквано са в помощ на добрите мечки, Велик херцог – суетен и грозен, трол, легендарно свирепо чудовище, морски змей, върколак, разни призраци, могъщ джин. Мечките са добрите в тази история, но имат и някои слабости като мързел, липса на кураж, алчност, коварство, комарджийство.

Най-общо Будзати разказва как мечешкият Крал Леонтий повежда поданиците си към човешките градове, за да ги спаси от глад през една люта зима. Тайната му идея обаче е да намери отвлечения си син Тонио. Косматото племе преминава през поредица от премеждия, от които се спасява с нечувана смелост или заради някои странни обрати. В края на пътешествието си намират и Тонио, но историята завършва по съвсем друг начин.

Най-хубавото в тази книга са илюстрациите на автора – това са най-красивите рисувани мечки, които съм виждала. Можеш да си оформиш паралелна история, ако четеш само текстовете към картинките. И е много приятно да държиш синята книга в ръцете си.