Стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана и калкан Лападунд

Крал Шкембан XXXII, наследил баща си през 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

Ето така може да изглежда историята на една страна. Страна, в която храната и наслаждението от живота са най-важни. Където няма нужда да бързаш, почиваш си често, закъснението не е грях и навсякъде те посрещат с меню, от което можеш да си избереш вкусни закуски, защото до обяда или вечерята има още час и половина. И това може да се окаже съвършена идилична история, ако точно от другата страна на залива не живеят високи, хърбави и вечно бързащи хора, които искат да наложат своя начин на живот.

Андре Мороа пише "Лападунди и тънкофини" през 1930 година. Тогава все още не е свръхизвестният писател, член на Френската академия. Вече е написал част от биографиите, които го правят един от най-популярните в света френски автори. Но има зад гърба си още една детска история - "Страната на хилядите желания". И двете книги са част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели". Илюстрирани са от Тоня Горанова, а преводът е на Анна Сталева.

В "Лападунди и тънкофини" Мороа не се ограничава само с обичайните за детството теми - героите му са деца, но темите са глобални - непоносимостта към особеностите, войните и тяхната абсурдност и колко лесно може да живеем заедно, дори когато сме напълно различни едни от други.

Тиери и Едмон са братя в сплотено семейство, което всичко върши заедно. Но децата са различни едно от друго и по време на една разходка в гората Фонтенбло го разбират по магичен начин. Момчетата откриват път към долна земя, разделена на две отделни държави - кралството на лападундите и републиката на тънкофините. В едната живеят дебелички благи хора, в другата - тънки и нервни, и двете "раси" никога не се смесват. Тиери е "клечо", а Едмон "дундьо", затова двамата са пратени в две различни посоки от граничните служби - така братята за пръв път се оказват разделени. Скоро децата са въвлечени във война между двете държави, възникнала по на пръв поглед незначителна причина - името на остров по средата.

Братята трябва да се изправят един срещу друг, но се опитват да внесат разум у воюващите. Бавните и спокойни лападунди са покорени от войнствените тънкофини, масово се разпространяват диети за вталяване, но в същото време хубавият живот и удоволствията бавно и постепенно навлизат в ежедневието на строгите тънкофини и това се оказва достъчно, за да заживеят заедно. Така стандартното меню, в което може да се намерият стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана, омар по Лапабургски, калкан Лападунд и много други, се оказва свързващо за разделените долноземци.

Мороа ни показва абсурдността на отношенията между възрастните понякога и как политиката може да се влияе от настроенията на участниците в преговорите. В същото време тази книга е вкусна, тя е химн за хубавата храна и наслаждението от удоволстията в живота, бавното и спокойно преминаване през ежедневието и как тази липса на агресия може да покори войнствените хора.

А ето още един откъс, който показва как може да си живееш славно и с удоволствие:

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

С каквото заспиваш, с това се събуждаш

Първите будители в живота са детските писатели. Или онези баби, дядовци или родители, които могат да измислят истории. Но те са малко и не всяко дете има късмет да се роди край такъв разказвач.

Моята баба измисляше приказки от време на време, стига да беше в добро настроение. Спяхме в една стая и в зимните вечери, след като изгасяхме осветлението, последните пламъци от огъня в печката мърдаха по стените и тавана и тя сякаш изтегляше първото изречение от тези светлини и сенки. Героите й бяха класически български митологични образи - караконджули, които живеят на тавана, змейове, самодиви. Май любими й бяха страшните истории. Особено ако бяха поучителни.

Тогава си мислех, че вече е чела тези истории някъде и само ги преразказва. Но сега - години по-късно, когато вече няма как да я питам, си давам сметка, че тя нито веднъж не повтори история и когато я карах да разкаже отново някоя приказка, казваше, че вече не я помни. Смятах, че пак е в лошо и капризно настроение и затова не иска.

Нейното семейство беше прочуто с разказвачите си, по-голямата й сестра можеше да разсмее всекиго. Баба ми също можеше да те разсмее, но предпочиташе да ти разкаже нещо, което да те накара да оправиш запретнатата черга или да не си хвърляш дрехите по земята, или да се научиш да месиш - задължително умение за младо момиче. Така че още помня историята за оная девойка, която отказвала да се научи да меси хляб и когато се омъжила, а майка й отдавна била умряла, ходела с тестени ръце да плаче на гроба й. Съвсем в традициите на българските народни приказки.

Запомнила съм и една нейна семейна история. Тя имала 3 сестри. Най-голямата била красавицата Мария. Когато била на 15 години, я обикнал змей. На неделното хоро тя вместо да се хване да играе с другите, заставала малко встрани, гледала към рояк мушици с леко извърната нагоре глава и си говорела с тях. Няколко месеца по-късно починала. Тази история сестра ми я помни малко по-различно, така че не е ясно дали наистина се е случила, или и тя е измислена от баба ми.

Години по-късно разгърнах книгата "Вампири, гондураци, върколаци" от Красимир Мирчев с илюстрации от Виктор Паунов. В главата за змея, открих, че той се явява на любимата мома в образа на рояк мушици.

Ето това е моята истинска история, която ме пробуди!

Честит празник!

Пърхащи пърленки по пирдопски по улиците на София

И ето, героите от нашите улици оживяха. Стана ясно защо железният орел върху кълбото на един от стълбовете на Орлов мост в София, тоя откъм Княжеската градинка, не помръдва, знаем вече и какво мисли. Всичко започва с уроците на една ужасна учителка по литература - госпожа Тътенова. Тя мрази да си измисляш, а тези, които си измислят, нарича "мръднали". Да мръднеш е такова престъпление, че всичките ѝ ученици си намират някое малко място и повече не мръдват от него. Така и нашият орел на Орлов мост.

Тази история записа Зорница Христова, а след това я нарисува като комикс Анна Цочева. Така че вече сме наясно на какво се дължи неподвижността на орлите на Орлов мост. А каквото пише в книгите, е истина. Тази се казва "Орелът, врабецът и капчукът" и е на издателство "Точица".

Та един ден при орела пристига врабче. Най-смелото (а може би най-безразсъдното) врабче на света, което посмяло в своето контролно при госпожа Тътенова да напише, че стихотворението от страница 157 в учебника не му харесва. При толкова страшна учителка, която стъпва така твърдо на земята, че с всяка крачка убива хлебарки, това е престъпление и води до страшни последици. Какво се случва после, ще разберете от книгата. Но междувременно ще научите какво е метафора, например "кроя шега", "изгубено търпение" или "кисела физиономия", акростих - първите букви на всеки ред да образуват дума, рима. А може да разберете новите тенденции в кулинарията - Фарфалак фрикасе с френски фльонги от яйчен сос, Пърхащи пърленки по пирдопски, Мушморок мусака. Също и други полезни неща.

Сега ще ви разкажа за любимите ми моменти от книгата. Това обикновено са някои много хитро измислени фрази, които те карат да се разсмееш. Последно така ме разсмиваше Франк О'Конър. А сега Зорница Христова. Нейният котарак, т. е. котаракът на госпожа Тътенова, се свива като бележка под линия, уличните котки пък приличат на забравени под леглото прашни и миризливи чорапи, снегът вали на бели юмруци, "удар в десетката" (виж по-горе метафора) са и следните словосъчетания - дактил ягодки, солети амфибрахий, кюфте ямб, сладолед анапест, хорей вафла.

А сега за картинките. Обичам карти на градове. А тук има огромна върху цели две страници с центъра на София - можем да разпознаем Александър Невски, Софийския университет, за Орлов мост казах преди малко, но нашите герои обсъждат двамата братя... простете, баща и син Славейкови на площад Славейков, летят по улица "Иван Вазов", крият се под лъвовете по фасадата на Народния театър.

Време е да се разходим по улиците на "Орелът, врабецът и капчукът" и да научим това-онова за граматиката.

Колко прави 8 чорапа по 3 палачинки?

Мнозина цял живот не могат да намерят обяснение защо от всеки чифт все остава по един чорап, как да броиш топките на сладоледа и в колко фунийки да ги разпределиш, за да изядеш точно колкото трябва. Но учебник по математика, който да обясни тези задачи, не съществува. За да научиш умножението и да не губиш чорапите си, е добре да си намериш и прочетеш книгата „Умножение без уморение“ от Зорница Христова с илюстрации от Миглена Папазова (издателство „Точица“).

Дори да си силен по четене, но не можеш да научиш за колко часа можеш да изядеш десет понички и дали това ще ти докара болки в стомаха, или ще получиш награда за бързина – няма страшно. Защото в тази книга се учи със стихове. И така, докато си четеш колко прави четири вещици по 3 питомни гарвана, неусетно по Хелоуин ще разбереш как се умножава по три.

Ако така ви се струва сложно, опитайте с осем:

Вдън горите тилилейски,
зад реки от люспи змейски
има приказен палат,
непристъпен и богат.
В него властва цар Осман,
злобен, шкембест и тиран,
но със дъщеря Осмица –
ненагледна хубавица
с тънък кръст и ум чевръст.

И много бързо ще разберете, че осем кули по три палачинки е равно на двайсет и четири. Върши работа и с чорапи, стига да имате толкова.

Текстът е публикуван в сайта "Площад Славейков".

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".

Кокошка снесе шарен бонбон, цигулар доведе пролетта

„Весел, гъделичкащ смях” от Маргарит Минков не е книга за мен. Но не защото вече съм голяма за детски приказки. Обичам странни истории като „Алиса в Страната на чудесата”, такива с характерни и ярки герои като книгите на Туве Янсон, даже си падам по по-сантименталните романи ”Незнайко” и „Приключенията на Лукчо”. Има още много. Във всички за мен най-главното е разказвачът да умее да разказва и да използва красив и балансиран език. Точно като Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”.

С Маргарит Минков не се разбрахме. Харесва ми идеята кокошката да снесе шарен бонбон, или че морето е толкова голямо, че започва от единия край и завършва чак на другия, също и че пролетта идва, защото свири цигулар. Странните му словосъчетания са забавни и неочаквани, но са толкова нагъсто, че историята изчезва. През цялото време се чудя и какво ще е детето, което ще я разбере. Вместо да следя сюжета – това определено не е било важно за автора според мен – докато чета приказките, внимавам къде ще се натъкна на фраза, взаимствана от известен детски автор. Намерих Луис Карол, Джани Родари, Екзюпери, Доналд Бисет...

Ако обичаш игрите, това би била интересна задачка-закачка. Съмнявам се обаче, че децата ще се справят с нея.

Преди години, когато тези истории са били разказвани от телевизионния екран, вероятно са звучали забавно и различно от обичайните стандартно построени приказки (социализъм плюс липса на разнообразие от екрана). Сега хората, които си спомнят онези времена, вероятно се връщат с носталгия към тях. Аз не ги помня. Вероятно затова и не мога да ги разбера.

Книгата е много красива - илюстрациите на Люба Халева примамват и съм убедена, че хлапетата ще разказват собствени истории по тях. Ще могат са часове да ги изследват и да откриват все нови детайли. Моите най-любими са към приказката „Концерт за цигулка и минзухар”.

Ние, врабчетата от дървото без перушина

Драги ми господине, Йордан Радичков е гениален, а „Ние, врабчетата” - една от най-великите детски книги. Единствената българска от световна величина. Само не спори с мен и не ми пречи, докато се опитвам да ти разкажа за нея. И гледай малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си.

Най-хубавият български език е този от книгите на Радичков, а най-вкусен и звучен е в „Ние, врабчетата”. И не защото книгата е пълна с врабчово цвърчене и разни хвърковати неща за хапване. Такъв е защото чувате как дървото се отърсва от перушината си наесен още на първата страница. Усещате как голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Убедени сте, че Онова нещо ви гледа непрекъснато и е страшно трудно да се научите да летите, ако баща ви просто ви избута от гнездото. Даже крилете на пеперудата се оказват най-сухото нещо, което сте сдъвквали.

В „Ние, врабчетата” Радичков разказва от името на врабеца Джифф (името му става ясно чак в главата „Тананик”). Той геройски разчупва черупката на яйцето си, излиза на свобода и там се запознава с братчетата си – Чир, който може да лети назад, талантливият съчинител на песни Пиук, сърдитият Драги ми господине, колекционерът Чику. После към ятото се присъединяват окичената с фльонги Смрадовранка с нейното френско списание от 1903 година, китаецът Юнашка фланелка, пътешественикът Мититаки, Пешеходецът, който си подсвирква с уста и Ю. Тц, с която Джифф се заиграва на врабчета (Подсказвам: всички те са птици).

Йордан Радичков написва врабчовите истории през 1968 година по поръчка на БНТ за „Лека нощ, деца”. Нито един режисьор обаче не успява да измисли как да пренесе разказчетата на екрана. Така те си остават само на хартия. Точно както ги обичаме.

Ще ви кажа, че когато започнахме да правим гнездата си, всички тичаха непрекъснато да мъкнат строителен материал, работеха от изгрева на слънцето чак до мръкнало и за няколко дни изпокапахме. Тогава Пиук дойде да ни каже, че ако седнем да вием гнездата с песен, няма да усетим кога ще ги направим. Той даде на всички по една песен за виене на гнезда. Като почнахме да вием гнездата с нея, съвсем леко ни стана, гнездата като че сами се извиваха, или още по-точно, песента ги правеше заоблени, леко вдлъбнати, а ние само тук и там й помагахме. 

Единствен Драги ми господине не пожела да работи с песен и гнездото му стана грозно като турска керемида и толкова наклонено, че за да се задържиш за него, трябва да се връзваш с едно въже за кръста и пак не е съвсем сигурно дали вятърът няма да те отнесе нанякъде. Но Драги ми господине е бил винаги опърничав, та това не направи никому впечатление. Аз, казва, мигар нямам други грижи, та ще седна да се занимавам с лекомислени работи, драги ми господине! 

Той смята, че песента е лекомислена работа. Тя не е никак лекомислена и ще ви кажа, че дори когато човек е много изморен и не може дълго да заспи, то най-добре ще бъде да почне да си тананика наум. Като тананика наум, Сънчо чува, че някой тананика, и айде, айде, да види какво е това, дето тананика, защото си умира от любопитство. А на вас само това ви и трябва — да дойде Сънчо да надникне през прозореца. Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи. 

Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане. 

Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник!

* * *

Драги ми господине беше до такава степен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато. Веднъж той гони една мушица, нищо и никаква мушица, но нали и тя носи душица, бяга, та си къса жилите. Подире й тича мрачен Драги ми господине и й вика непрекъснато: А, защо завиваш сега наляво, когато можеш да бягаш направо, ами ме караш и мене да взимам тия остри завои! Ами че така ли се взима завой, бе драги ми господине, за малко щях да се обърна на тоя завой… Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре. Глей го сега, назад пък се връща, без даже знак да ти подаде, че ще се връща внезапно. Ако всичко започне да хвърчи така, драги ми господине, за един ден това, дето е хвърковато, ще се изтреби и ще настъпи всеобщата катастрофа. 

Докато Драги ми господине разправя всичките тия работи на насекомото, насекомото през това време хич и не го слуша, ами си плюе на петите и драска тъй бързо, че вятърът свири в ушите му. И като си гледа хвърченето, насекомото постепенно набира преднина и се отдалечава все повече и повече от преследвача си. 

Една бърза лястовица пуска своята черна светкавица подир насекомото и в следния миг там не се вижда нито светкавицата на лястовицата, нито насекомото. Ало, ало, ей, драги ми господине, къде дават така, аз да гоня, а ти да обираш насекомото! Я ела тук да ми върнеш насекомото! 

Такъв случай обаче още не е имало, щото насекомото е ничие. По-точно то е на оня, дето ще го хване, иначе някой лаком човек би турил ръка на всичко, дето хвърчи под небето, и не би оставил дори половин насекомо за другите.

Самодивско сборище в омагьосаната гора

Ако трябва да назовете няколко имена на българи, които пишат приказки, вероятно те ще са Ангел Каралийчев, Ран Босилек и Николай Райнов. Вероятно ще се сетите и за историите за Хитър Петър. И толкова.

През годините тези приказки се появяваха сред поредиците за деца на издателствата в различни варианти, а на четящите хлапета те най-вероятно отдавна са омръзнали. Все пак не могат да се сравняват с невероятните истории на Андерсен, Братя Грим или Вилхелм Хауф. А си нямаме и гениален поет като Пушкин, който се вълнува от народните предания.

Малко са българите, които се интересуват от родната митология. Може би затова единственият ни писател, който е създал приказки, вдъхновени от българските митове и народни песни, така и си остана неизвестен. А може би защото има само 9 приказки, издадени през 1986 година. Фани Пейчева и нейната единствена книга „Принцът и девица-звездица” си стоят забутани по ъглите в библиотеките из страната и почти никога не напускат местата си. Приказките в това малко томче обаче завинаги са намерили място на лавиците в моята памет.

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Пейчева е населила историите си със славянски вълшебни същества, дървесни духове, самодиви, митични животни, зли магьосници, царе и принцеси. Смели принцове спасяват омагьосани девици, а обикновени момци се влюбват нещастно в неземни хубавици. В приключенията помагат диви животни, кърпи, връщащи живота, торби, в които изчезват злите сили или камшици, прогонващи дяволите. Имената на героите пък са като взети от народните песни – Китан, Радол, Веземир, Велян, Заряна, Гюргена, Радой. Лошият човек Фани Пейчева е нарекла Вълчан, закриляният от воден дух се казва Воден, смелият е Храбър, кроткият Мирен, а страстният – Огнен.

От книгата изплуват стари български ритуали, като молебена за дъжд с направеното от кал човече Германчо, погазването на самодивско сборище или даването на име под лунните лъчи, предадени с образния език на народните песни.

Ето как звучи описанието на омагьосаната гора:

В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.

Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръцете на загиващи хора. Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната светлина. Мъртва гора – свърталище на зли, потайни сили. Тук място за людете нямало. И никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.

А ето и описанието на самодивско сборище:

Изпървом зашумял ветрец, като дъх минал из шумака, разбъркал листата. Обадила се кукумявка, в ответ изплакала сова. Луната струяла измежду клонака, промъквала се към росната сънна трева. Запламтели къси пламъчета, лумнала цялата дъбрава. Станало страшно и прекрасно. И тогава изпод дърветата се появили бледи сенки и се слели с лунните петна. Миг по-късно на поляната се понесли, като подхванати от вихър, безброй белоноги девици с цветя в разпуснатите коси, с развети бели дрехи – блестящи и искрящи в изпъстрената с цветове тъма.

Рисунки: Венелин Вълканов