Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца. Не гълтай кости от херинга

„Боса ходя, боса ходя, боса ходя!”, побягва от хамбара шарената кокошка кудкудякайки, а малката Луси, която е изгубила кърпичките си, озадачена се отправя към върха на един хълм, за да ги търси. Тази история е една от 27-те в новата книга с приказки на Биатрикс Потър. Пълно издание пише върху корицата й. В нея са легендарните „Зайчето Питър”, „Джереми рибаря”, „Котенцето Том” и най-любимата ми „Джемайма Патравата патица”, която научава по трудния начин, че на елегантни господа с рижи мустачки не трябва да се доверява. Луксозната книга с твърди корици и впечатляващите 400 страници е на „Труд”, които официално издават историите на Потър в България.

За пръв път приказките на британската илюстраторка и писателка сме чели в албумно издание от 1979 година, преведени от Александър Шурбанов. Текстовете в новото са в превод на Калина Бахчеванова. Някои от тях излизат за пръв път на български, например за Самюел Мустачко или Рижко и Шаро, също за Тими Сивокрачко, Джони Градската мишка и Прасчо Любезни.

Всички истории в тази книга са предшествани от кратък текст, който разказва как и за кого я пише Биатрикс Потър. Повечето приказки са измислени, за да зарадват някое дете. Къщата на илюстраторката била пълна с животни, тя имала зайчета, котки, даже прасенце. Всяко от тях после се превръща в герой в някоя забавна история с много приключения и дебнещи опасности. Приказките на Потър често въвеждат в тънкостите на доброто възпитание и учат на вежливи обноски – на миша вечеря например не е възпитано да се пита за дължината на опашката на сътрапезника, а осем блюда не са твърде много, но можем да приемем, че са достатъчно. Край трапезата, разбира се, се сяда добре облечен и с бяла вратовръзка, но все пак дългата опашка е за предпочитане.

Някои истории в тази книга са кратки, като „Зайчето Питър”, други, като „Глостърския шивач”, са за по-дълго будни слушатели, а трети  - като „Прасенцето Робинзон”, са за цяло пътешествие, а всяка вечер може да се чете по една от осемте глави.

Можете да научите много от Биатрикс Потър. Например, че свещите се държат странно в топло време, а трябват шест мишки, за да пренесат една-единствена свещ, не е правилно да ядеш клиентите си, „кредит” е когато една клиентка купува сапун, вместо да плати веднага, казва, че ще плати друг път. С ей такива полезни за живота и делата неща учи тази голяма книга.

А ако се чудите какъв съвет можете да дадете на малко прасенце преди път (като изключим осемте ментови бонбона в хартийка с полезни съвети), ето няколко предложения: „Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца.” или „Гледай внимателно табелите и километричните камъни; не гълтай кости от херинги...”. Особено преди Коледа!

И още малко коледни стихове от Биатрикс Потър:

Първото прасенце отишло на пазара,

второто пък цял ден у дома прекара,

третото прасенце похапна си месце,

четвъртото прасенце няма нищо да яде,

петото прасенце печално проплака –

пътя къщи изгубило в мрака.

Пърхащи пърленки по пирдопски по улиците на София

И ето, героите от нашите улици оживяха. Стана ясно защо железният орел върху кълбото на един от стълбовете на Орлов мост в София, тоя откъм Княжеската градинка, не помръдва, знаем вече и какво мисли. Всичко започва с уроците на една ужасна учителка по литература - госпожа Тътенова. Тя мрази да си измисляш, а тези, които си измислят, нарича "мръднали". Да мръднеш е такова престъпление, че всичките ѝ ученици си намират някое малко място и повече не мръдват от него. Така и нашият орел на Орлов мост.

Тази история записа Зорница Христова, а след това я нарисува като комикс Анна Цочева. Така че вече сме наясно на какво се дължи неподвижността на орлите на Орлов мост. А каквото пише в книгите, е истина. Тази се казва "Орелът, врабецът и капчукът" и е на издателство "Точица".

Та един ден при орела пристига врабче. Най-смелото (а може би най-безразсъдното) врабче на света, което посмяло в своето контролно при госпожа Тътенова да напише, че стихотворението от страница 157 в учебника не му харесва. При толкова страшна учителка, която стъпва така твърдо на земята, че с всяка крачка убива хлебарки, това е престъпление и води до страшни последици. Какво се случва после, ще разберете от книгата. Но междувременно ще научите какво е метафора, например "кроя шега", "изгубено търпение" или "кисела физиономия", акростих - първите букви на всеки ред да образуват дума, рима. А може да разберете новите тенденции в кулинарията - Фарфалак фрикасе с френски фльонги от яйчен сос, Пърхащи пърленки по пирдопски, Мушморок мусака. Също и други полезни неща.

Сега ще ви разкажа за любимите ми моменти от книгата. Това обикновено са някои много хитро измислени фрази, които те карат да се разсмееш. Последно така ме разсмиваше Франк О'Конър. А сега Зорница Христова. Нейният котарак, т. е. котаракът на госпожа Тътенова, се свива като бележка под линия, уличните котки пък приличат на забравени под леглото прашни и миризливи чорапи, снегът вали на бели юмруци, "удар в десетката" (виж по-горе метафора) са и следните словосъчетания - дактил ягодки, солети амфибрахий, кюфте ямб, сладолед анапест, хорей вафла.

А сега за картинките. Обичам карти на градове. А тук има огромна върху цели две страници с центъра на София - можем да разпознаем Александър Невски, Софийския университет, за Орлов мост казах преди малко, но нашите герои обсъждат двамата братя... простете, баща и син Славейкови на площад Славейков, летят по улица "Иван Вазов", крият се под лъвовете по фасадата на Народния театър.

Време е да се разходим по улиците на "Орелът, врабецът и капчукът" и да научим това-онова за граматиката.

Колко прави 8 чорапа по 3 палачинки?

Мнозина цял живот не могат да намерят обяснение защо от всеки чифт все остава по един чорап, как да броиш топките на сладоледа и в колко фунийки да ги разпределиш, за да изядеш точно колкото трябва. Но учебник по математика, който да обясни тези задачи, не съществува. За да научиш умножението и да не губиш чорапите си, е добре да си намериш и прочетеш книгата „Умножение без уморение“ от Зорница Христова с илюстрации от Миглена Папазова (издателство „Точица“).

Дори да си силен по четене, но не можеш да научиш за колко часа можеш да изядеш десет понички и дали това ще ти докара болки в стомаха, или ще получиш награда за бързина – няма страшно. Защото в тази книга се учи със стихове. И така, докато си четеш колко прави четири вещици по 3 питомни гарвана, неусетно по Хелоуин ще разбереш как се умножава по три.

Ако така ви се струва сложно, опитайте с осем:

Вдън горите тилилейски,
зад реки от люспи змейски
има приказен палат,
непристъпен и богат.
В него властва цар Осман,
злобен, шкембест и тиран,
но със дъщеря Осмица –
ненагледна хубавица
с тънък кръст и ум чевръст.

И много бързо ще разберете, че осем кули по три палачинки е равно на двайсет и четири. Върши работа и с чорапи, стига да имате толкова.

Текстът е публикуван в сайта "Площад Славейков".

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".

Защо "Матилда" минава за най-добрата книга на Роалд Дал?

Чели ли сте "ГДВ"? Аз - да, преди няколко години. Тогава Роалд Дал категорично се настани сред добрите писатели в малкия ми списък. Книгата е смешна по идиотско-симпатичен начин. Знаете, Роалд Дал не е като никой друг. Филма не съм гледала. През цялото време обаче бях наясно, че има друга история на Дал, която почитателите му смятат за най-добрата - "Матилда". Ето, че прочетох и нея. И сега се чудя какво да напиша, защото това изобщо не е книга за мен.

Сигурно е супер да четеш за малко момиченце, което е запалена читателка още от 4-годишна възраст - все пак нашата страст са книгите. И все пак предпочитам Софи. А и някои от другите герои на шантавия уелсо-норвежец. Фантастичният господин Фокс е велик (и филмът - също), също и цялата метнажерия в "Чарли и шоколадовата фабрика" - екранизацията - също, даже вещиците и семейство Тъпашки. Матилда обаче е доста сълзлива и голяма част от реакциите й са недообмислени. Не ми звучеше реалистично, съвсем не защото тя може да мести предмети с очите си, а защото описаните отношения в семейството й са пресилени. Нито вярвам, че малките момиченца могат да бъдат скромни и добри, докато замислят как да си върнат за лошото отношение на околните и го осъществяват дисплинирано без това да ги превърне в чудовища. Гледали сме и други филми.

И сега си седя и се чудя защо тази книга минава за най-добрата на Роалд Дал. Чакам мнения.

Илюстрациите на Куентин Блейк са изключителни, както винаги.

"Матилда" е на книжния пазар с логото на издателство "Ентусиаст".

Сензация! Алиса узурпира властта в Огледалния свят

Алиса превзе със сила властта в Огледалния свят рано тази сутрин. Оцелелите кари съобщават, че цариците са пратени в изгнание. Какви ще са следващите действия на узурпаторката все още не се съобщава.

Според слуховете тайните помагачи на Алиса били Чеширският котарак и Вале купа. Първият се появил ненадейно насред сутрешното сервиране на чая и помел с опашка най-скъпия сервиз. Кралицата започнала да крещи истерично, това предизвикало суматоха сред свитата й и те верижно се катурнали на земята, като помели стражите и едно фламинго. През това време Вале купа откраднал сладките и ги раздал на Белия заек, Шапкаря и Гъсеницата. Тъй като те са от друга история, равновесието било нарушено и всички се изсипали в близкия кладенец. После Алиса триумфално влязла в замъка и седнала на трона.

В крайна сметка близки до новата царица споделиха, че причината за преврата бил свързан с третия рожден ден на блога „Алиса в чизми”. След като Алиса свила чизмите на котарака на Шарл Перо и ги обула, тя тотално объркала приказката си. Решила, че военизираната й нова визия изисква да завладява държави и да сваля крале и кралици. Все още не е ясно накъде ще се насочат амбициите й. Да се пазят Снежанка, Снежната кралица, Спящата красавица, Магарешката кожа, Принцесата с граховото зърно, цар Дроздобрад, Рапунцел, Красавицата и Звяра.

Кокошка снесе шарен бонбон, цигулар доведе пролетта

„Весел, гъделичкащ смях” от Маргарит Минков не е книга за мен. Но не защото вече съм голяма за детски приказки. Обичам странни истории като „Алиса в Страната на чудесата”, такива с характерни и ярки герои като книгите на Туве Янсон, даже си падам по по-сантименталните романи ”Незнайко” и „Приключенията на Лукчо”. Има още много. Във всички за мен най-главното е разказвачът да умее да разказва и да използва красив и балансиран език. Точно като Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”.

С Маргарит Минков не се разбрахме. Харесва ми идеята кокошката да снесе шарен бонбон, или че морето е толкова голямо, че започва от единия край и завършва чак на другия, също и че пролетта идва, защото свири цигулар. Странните му словосъчетания са забавни и неочаквани, но са толкова нагъсто, че историята изчезва. През цялото време се чудя и какво ще е детето, което ще я разбере. Вместо да следя сюжета – това определено не е било важно за автора според мен – докато чета приказките, внимавам къде ще се натъкна на фраза, взаимствана от известен детски автор. Намерих Луис Карол, Джани Родари, Екзюпери, Доналд Бисет...

Ако обичаш игрите, това би била интересна задачка-закачка. Съмнявам се обаче, че децата ще се справят с нея.

Преди години, когато тези истории са били разказвани от телевизионния екран, вероятно са звучали забавно и различно от обичайните стандартно построени приказки (социализъм плюс липса на разнообразие от екрана). Сега хората, които си спомнят онези времена, вероятно се връщат с носталгия към тях. Аз не ги помня. Вероятно затова и не мога да ги разбера.

Книгата е много красива - илюстрациите на Люба Халева примамват и съм убедена, че хлапетата ще разказват собствени истории по тях. Ще могат са часове да ги изследват и да откриват все нови детайли. Моите най-любими са към приказката „Концерт за цигулка и минзухар”.

Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко

Струва  ми се, че не познавам човек, който не е чел "Приключенията на Лукчо". Или поне никой не си признава. Ясно е защо. Джани Родари беше най-важният детски автор в бившите социалистически страни. Неговите книги разказват за революциите на бедните и онеправданите срещу богатите и потисниците. Накрая, разбира се, побеждава доброто, а лошите са наказани. Също както се случва в историята на Лукчо и Дон Домат. Доколко тази книга има нещо общо със социалистическата действителност няма нужда да се обсъжда. По-важното е, че в нея има тъжни и едновременно весели истории, а под кожата и люспите на героите плодове и зеленчуци се крият  мъдри, лекомислени, смели, тъгуващи, забавни характери.

 

Например чичо Тиквичка, който цял живот събира тухли, за да си построи къща и с всяка нова, отслабва още повече - "като че ли вади тухлите от корема си, а всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм". И докато трупа своята тухлена купчина, трупа и въздишки.

Или барон Портокал, който обича виното и храната, но има добро сърце и се оставя да го изнудват. Чичо Боровинка пък кани крадци в къщичката си и дори им услужва с ръждясалото си ножче, за да се обръснат. Дон Домат крие ключ в чорапа си, дебне поданиците на графините Череша и трябва да седне, за да може да мисли. На Черешко е забранено всичко, дари табели в парка напомнят рибите да не говорят с него и накрая той се разболява от меланхолия.  

В малкото царство, описано от Родари и управлявано от принц Лимон, се случват и други странни неща. В земите на графините Череша например с данък е обложен въздухът и тези, които дишат по-дълбоко, плащат повече. Таксата за обикновен валеж е сто лири, двеста лири струва буря с гръмотевици и светкавици, триста лири е цената за снеговалеж, а четиристотин лири - за градушка.

В историята се мотаят и животни - куц паяк разнася писма между затворниците в затвора, а цяла гвардия плъхове ги напада, симпатичен мечок носи Лукчо на рамото си, къртица пък прокопава тунел за бягството му, семейство стоножки поръчват обувки за децата си.

Най-приятно в царството е пътуването с един необикновен влак. Ето какво се случва, когато се настаните на мястото си във вагона му:

Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.

Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.

Хората протестираха:

- Кога най-после ще тръгнем?

- Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!

- А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? - се обаждаше някой веселяк.

Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.

- Що за железница е това - протестираха любителите на изгледи, - гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.

- Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.

- Тук вдясно - казваше той - има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.

Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.

- Тука, точно срещу нас - продължаваше кондукторът, - има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.

Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.

- Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?

И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...

Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.

Илюстрации Д. Непомняшчи,  О. Попугаева,  М. Бибилов

Злодеи в котешка премяна галят ухото ти, мъркайки

Уилям Бъроуз, Чарлс Буковски, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Нийл Геймън, Марк Твен, Реймънд Чандлър, Чарлс Дикенс, Тери Пратчет… Не, не изреждам любимите си автори, въпреки че някои от тях са ми допадали понякога. Това са писателите, които са беседвали с котки, позволявали са им първи да надничат в ръкописите им и безнаказано да разливат кафе върху пишещите им машини. Най-големият познавач на мъркащите животни обаче е Томас Елиът, който разследва пакостливите им нрави в „Популярна книга за Котките от Стария опосум“. Може би по-прочута като мюзикъла „Котки“ на Андрю Лойд Уебър. Книгата излезе и на български преди дни в превода на Стефан Радев в красивото двуезично издание на „Брегов и Радев“.

Котката е особено животно, понякога тя няма съвсем добри обноски, нито вид, ти й поднасяш фазан, но кокошка й се ще, в къщата я настаниш, предпочита тя палат, вътре я пуснеш, тя иска навън; на всяка врата е от грешния край, щом вкъщи е – мисли за пътя отвън. Но пък често маците са черно-бели на цвят, маците са много мънички; маците ведри са, даже искрят, галят ухото ти, мъркайки. Друг път са изкусни хулигани – умеят да престъпват правилата, злодеи в котешка премяна и демони на покварата, и все пак

котките са като нас самите,
и други хора, за които знаем,
че изповядват най-различни нрави.
Тъй някои са с ума си, други - луди,
добри са някои, а други - щури,
намират се и по-добри, и лоши…

Колекцията на Елиът е населена с впечатляващи екземпляри – коварно-елегантния Макавити, умния Ерж – театралната звезда, елегантния Бъстъфър Джоунс, възпитателката на мишки Дженимноготочкова, разбойника Ръмжащия тигър, чудноватия Инат-Наопак, беладжиите Пакостничко и Хитруша, древния Ха Деварим, страшилището за пекинези и палета Великия гамен, ловкия Местофел, Пъргави лапи, без който никой влак не може да потегли. И най-вече любимия ми остарял пират Морган. Ето какво разказва за себе той:

Бях някога пират, в открит’те морета пла’ах,но вече съм раз-силен – в пенсия излязох:Така ме и намирате – на отдих се отда’ами на площада в Блумсбъри вратата па’а.
По пъдпъдъци и по яребици съм увлечен,и също тъй обичам девънширски крем във купа,ама съм ‘секога доволен, ‘гат ме’анàта черпи,и като има ‘ладна рибка, свърша ли патрула.

Илюстрациите в книгата са на Аксел Шефлър.

И Малкият Никола цапардоса Рюфюс по носа

Ако си сериозен възрастен човек с достойнство, една група от малки момченца могат за нула време да съсипят самоувереността ти, да разбият на пух и прах логиката ти и да те накарат да си заскубеш косите от безсилен гняв. Дори най-непоклатимата ти поза ще се разкриви, докато край теб преминава адски щурата банда. За тях момичетата са момичета и няма нужда да ги обиждат по друг начин. Естествено е недопустимо да се играе с такива странни същества. Освен ако бият страшни дузпи като Луизет. Тогава може дори да се ожениш за тях. Копаенето на дупка в пясъка пък е най-щурото нещо, което можеш да измислиш на плажа. След висенето във водата, разбира се.

Когато бях малка, всяко лято поне веднъж четях тези истории, разказани от Рьоне Госини в "Малкият Никола". Сядах на перваза на прозореца в къщата на баба ми, пусках от другата страна завесата, така че да не ме види някой, когато влезе в стаята, и отивах на ваканция с Никола и приятелите му. Като пораснах, разредих. След години четене, томчето доста се пооръфа. Така става с всяка любима книга.

Според Рьоне Госини между възрастните и децата зее трап, който от време на време е запълван от спомените на татковците как като млади са били международни шампиони по колоездене и тогава яхват малкото колело на сина си, били са шампиони и по футбол и могат да бият такъв шут, че да влезе право в прозореца на хола - съвсем по същия начин, както го правят и малките момченца. Разстоянието от дете до възрастен, от беля до похвала, а даже от входната врата до вратата на хола обаче обикновено се измерва в десерти за вечеря. И все пак в историите на Госини за Малкия Никола възрастните са доста по-абсурдни от децата. Например училищният възпитател Бульона. Само вижте илюстрациите на Жан-Жак Семпе, ама ха!

За щастие не си останахме само с оная окъсана книжка с твърди корици, издадена преди 30 години. Издателство "Колибри" подхванаха поредица със старите и с неиздаваните приключения на Никола. В "Тупаниците на Малкия Никола" естествено се раздават сума ти шамари и се водят епични битки - със снежни топки (ако не улучиш някого по лицето, снегът задължително трябва да се стече под яката), с пръчки вместо саби в игра на пирати, но и всичко друго може да свърши работа. В повечето истории се намесва и съседът господин Бледюр, с когото бащата на Никола все е скаран, но въпреки това той му е най-добрият приятел. В "Малкият Никола се забавлява" Госини праща момченцето и баща му на зъболекар (познайте кой се страхува повече), а после заедно с приятелите му в шоколадова фабрика, след посещението в която на всички им става лошо. Преди всяка игра те се договарят да не се правят на тарикати, защото така ще загубят ценно време, но първоначалните планове никога не се изпълняват, а накрая всичко винаги завършва с шамари. Жалко само, че в новите книжки от "Колибри" са решили да използват приятелчета, вместо приятели, както е в старата книга.

И все пак всички са палячовци!

После дойде с мен в кухнята. Аз отворих вратата на хладилника, тя се отваря много лесно, а Алсест рече:
- Брей! Страхотно! Що работи имате за ядене!
- Видя ли светлината? - попитах аз.
- Да, също и яйцата тука, и парчето шоколадов сладкиш! - отвърна Алсест.
- И още нещо жестоко - обясних му аз. - Като затвориш вратата, светлината угасва!
- А това не е ли печено? - попита Алсест.
- И виж само! - продължих аз. - Вратата се затваря почти сама!
Бутнах вратата и цък! Тя се затвори.

***

И днеска, като се прибирах в къщи, видях татко и мама да ме чакат в градината широко усмихнати.
- Имаме една изненада за нашето голямо момче! - каза мама и очите й се смееха, пък татко отиде в гаража и извади оттам - ха познайте де! - колело.
Червено и сребърно колело, лъскаво, с фар и звънец. Страшно! Аз се разтичах, после целунах мама, целунах татко и накрая целунах колелото.
- Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш - каза татко - и няма да правиш фокуси!
Аз обещах, мама ме целуна, каза ми, че съм бил нейното голямо момче и че щяла да приготви шоколадов крем за десерт, и после се прибра вкъщи. Мама и татко са най-добрите родители на света!
Татко остана с мен в градината.
- Ти нали знаеш - каза ми той, - че бях опасен шампион по колоездене и ако не бях се запознал с майка ти, сигурно щях да стана професионалист?
Виж, това не знаех. Знам, че татко е бил страхотен шампион по футбол, по ръгби, по плуване и бокс, обаче за колоезденето не бях чувал.

***

Вчера пристигна новият учител по гимнастика.
- Казвам се Ектор Дювал - рече той. - А вие?
- Ние не - отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.
Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей, много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо-Риваж“, не можем да ги понасяме.
Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.
- Искате ли да развиете такива бицепси? - попита учителят.
- Ами! - обади се Иреней.

Пристига негърската принцеса Пипи Дългото чорапче!

Пипи Дългото чорапче е най-силното момиче в света, живее във Вила Вилекула, има кон и маймунка, обича да спи със стъпала на възглавницата и носи големи обувки, за да може да мърда пръстите на краката си. Обикновено успява да си наложи да си легне навреме, но понякога след полунощ решава да се учи да танцува полка. И тогава партньори могат да й бъдат дори крадци, които искат да й вземат чантата със златни парички. Живее сама, защото майка й умира, когато тя е бебе, а по време на буря баща й е отнесен в морето и според  Пипи той е стигнал до остров, където е станал негърски крал. Не крал на чернокожи или цветнокожи, а негърски крал. Така съм чела тази история като малка, така съм я чела и като голяма, така я е написала и Астрид Линдгрен. Наскоро обаче дъщеря й реши, че тази детска книжка е политически некоректна и думата негър трябва да бъде заличена. Тя е убедена, че майка й би одобрила промените.

Наскоро в българско училище попитаха малчуганите дали си спомнят думата негър в книгата. Оказа се, че не. Явно в главите на малчуганите политика няма.

Не бих се обърнала към някого с прозвище, за което знам, че е обидно за него. Но още по-малко бих решила, че имам правото да променям текстовете на една от най-великите детски писателки. Чиито книги правят хлапетата по-добри, по-смели, по-толерантни, по-склонни да застават на страната на тормозените и да ги защитят. Не схващам и защо някой би се осмелил. Дори дъщеря й.

Астрид Линдгрен не е единственият писател, когото през последните години решиха да пренапишат. Преди това с политически некоректно съдържание се оказаха "Том Сойер" и "Хъкълбери Фин" от Марк Твен, също и "Чичо Томовата колиба" от Хариет Бичър Стоу. Дори се заговори, че и Шекспир не отговаря на съвременните демократични критерии.

Не вярвам, че заличаването на думи в езика може да направи някого по-толерантен. Не вярвам и че ако не говориш за някакъв проблем, той престава да съществува. Забраните не ни правят по-добри. Но такива може да ни направи любовта, с която Астрид Линдгрен описва малките черни дечица от остров Корекоредут в „Пипи Дългото чорапче”, може да ни вдъхне смелост, когато прочетем как нейната червенокоса героиня защитава малкия Виле от група побойници. Убедена съм, че едва когато заличим някоя дума от езика си, тя става обидна.

А ето защо обичаме Астрид Линдгрен и Пипи:

Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия - на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
- Защо вървиш заднишком?
- Защо вървя заднишком ли? - възкликна Пипи. - Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.
- Че откъде знаеш? - учуди се Томи. - Да не си ходила в Египет?
- Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?
- Сега вече излъга - заяви Томи.
Пипи се замисли за миг.
- Имаш право. Излъгах - промълви тя печално.
- Грозно е да се лъже! - каза Аника, която чак сега посмя да отвори уста.
- Да, много е грозно да се лъже - съгласи се Пипи още по-печално. - Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му - негърски крал, да казва винаги истината? Освен това - продължи Пипи и луничавото й лице се озари - ще ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем приятели, а?
- Разбира се! - съгласи се Томи и изведнъж почувствува, че този ден няма да е от скучните.

Джим Копчето спасява русалки, принцеси и дракони

„Джим Копчето” на Михаел Енде трябва да се прочете непременно преди да навършиш 8 години. Това е възрастта, до която ще оцениш книгата и ще ти бъде интересна. В историята няма дълбокомислени прозрения, сложни герои или богата стилистика. Затова пък изобилства от шантави хрумвания, исторически, митологични и географски отпратки, фантастични герои. В нито една друга книга няма такова стълпотворение от странни същества и символи - русалки, дракони, които се хранят с лава, мним великан, потънал остров, страшни пирати, одушевени локомотиви, отвлечени принцеси, изгубили царството си принцове, освен може би в „Питър Пан” и „Приказка без край”. А тази последната е шедьовърът на Енде – книгата, която трябва да се прочете последна от цялата му библиография. Защото иначе „Момо”, „Сатанархеолъжалкохолистичният пунш на желанията” и „Джим Копчето” ще изглеждат недостатъчно хубави.

Ясно е, че „Джим Копчето” е първият литературен опит на Енде. Историята е разказана донякъде неумело, претрупана е с обрати и кратки дребни приключения. Но пък героите са симпатични, доброто винаги побеждава, а злодеите стават добри, когато срещнат благородство. Книгата е написана през 1960 година, но в нея се прокрадват антирасистки идеи, хуманност, желание за заличаване на социалните различия. Без съмнение е възпитателна, доколкото това е плюс. Може би малко напомня на Джани Родари.

И така. Да се отправим на пътешествие с Джим Копчето. Той живее на малък остров, на който има място за 4 човека и половина – крал Алфонс Дванайсет без петнайсет, госпожа Мооля, която държи местния магазин, Лукас Машиниста, господин Ръкав, който се разхожда със своя чадър, и малкият Джим, който расте бързо и скоро няма да остане място за локомотива Ема. Така че момчето и Лукас решават тайно да си заминат от острова. Запушват всички пролуки на локомотива и така го превръщат в кораб. Поемат без определена посока и вълните и теченията ги отнасят до страната Мандала. Ето там започват истинските приключения.

Чудесно би било, ако тази книга на издателство „Емас” беше по-добре редактирана и коригирана.

А ето защо Михаел Енде е сред великите детски разказвачи:

Освен че беше локомотивен машинист, Лукас бе и човек на изкуството. Притежаваше изключителна дарба - умееше да плюе невероятно добре. Прицелеше ли се точно, гасеше запалена кибритена клечка на разстояние три метра и половина. Но изкуството му съвсем не се изчерпваше с гасенето на кибритени клечки с плюнка. Той умееше още нещо и тук вече нямаше достоен съперник в целия свят - Лукас владееше до съвършенство плюенето в лупинг.