Вили-самовили яздят великани

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Когато бях на 7 години, исках да съм малката самовила Косенка, която обича да яха буйни коне, сприятелява се с великани, има торбичка с перли, които се превръщат в каквото тя пожелае, скита под земята и спасява овчарчета със самовилския си воал. Намерих я в историята за Регоч в книгата „Приказки от стари времена” от хърватската писателка Ивана Бърлич-Мажуранич. Тя не приличаше на самодивите, за които бях чела в българските приказки, въпреки че славянските ни митове са общи. Вероятно защото авторката е взаимствала местните легенди и митологични същества, но е разказала свои истории.

Бях забравила тези славянски приказки. В съзнанието ми бяха останали отделни герои, части от истории и едно особено магично усещане, но дори не бях сигурна откъде точно идват. Докато не видях книгата да лежи сред куп вехтории на столичния битак Малашевци. Купих я, даже не се пазарих много, въпреки че това там си е традиция. Още същата вечер зачетох приказките. Започнах от „Регоч” и си спомних защо Косенка беше любимата ми героиня и в паметта ми така добре се беше запечатал великанът Регоч, който лежи в ледено студения град Леген и брои камъните на порутените му зидове, но носи малката самовила в кошничка, провесена на ухото му.

В историите на Ивана Бърлич-Мажуранич героите са и добри, и лоши едновременно, вярват в магичното и го откриват на най-неочаквани места, дори в стиска сено. Невинаги положителните персонажи оцеляват. Приказките са населени със змейове, вили, омагьосани същества, морски сирени, гигантски змии, птици и пчели, домашни духове с техния главатар Стрибор, лошата баба Полудница, пакостливата Мокош, която може да превърне в мочурище и най-твърдата земя, предводителят на бесовете Бесомар и неговите дяволи, дядо Неумийко, който ръси роса по растенията, а над всички властва богът-слънце Сварожич.

Тази книга ми напомняше за „Принцът и девица-звездица” на Фани Пейчева (виж текст за нея тук), въпреки че нямат почти нищо общо, освен че и двете са базирани върху славянската митология. Сега си дадох сметка защо. И двете са илюстрирани от Венелин Вълканов, а когато бях малка картинките и в двете книжки много ми харесваха.

А ето как разказва Бърлич-Мажуранич:

Една хубава лятна нощ коняри пазели коне на ливадите. Пазили, пазили, най-сетне заспали. Като заспали те, долетели от облаците самовили да си поиграят малко с конете по самовилския обичай. Хванала всяка вила по едно конче, възседнала го, удряла го със златната си коса и го карала наоколо по росната трева.
А между самовилите имало една малка самовила на име Косенка, която тази нощ за пръв път била слязла от облаците на земята.
Много й допаднало да яха така кончето като вихър в нощта. А тъкмо тя била хванала най-буйния вран кон - малък, пък лют като огън. Търчал вранчо непрекъснато наоколо с другите коне, бил най-бърз от всички. Целият се бил опръскал в пяна.
Но на Косенка се искало още по-бързо да язди. Навела се тя и ощипала вранчо по дясното ухо. Изплашил се той, вдигнал се на задните си крака и полетял право пред себе си, оставил другите коне, оставил ливадата и отнесъл като вихър Косенка в далечния свят.

Рисунки: Венелин Вълканов