Поезия от крайните квартали

Четенето задоволява всички сетива. Поне на някои книги. Слушаш шума от разгръщането на страниците, усещаш миризмата на хартията и мастилото, докосваш корицата и пръстите ти проследяват лекото изпъкване на лака, разположен върху заглавието и някои малки детайли (не върху цялото), дланите ти се плъзгат гладко по страниците, ако е избрана гланцирана хартия, или по-бавно, скърцайки, ако е обемна. Някои даже опитват всичко това как е и на вкус.

И все пак зрението си остава най-задоволеното сетиво (като изключим съзнанието, което ми се иска да причисля към сетивата). А най-стимулираща напоследък беше „Приказки от крайните квартали”. Задоволството започна с корицата и докосването на лака върху буквите и отвора върху скафандъра и продължи с форзаца (това веднага стана любимата ми част от книгата), където очите ми се спряха задълго. Нямаше как да отгърна нататък към приказките без да проследя всяка от малките рисунки, от които можеш да си сглобиш хиляди свои истории. И все илюстрирани от Шон Тан. А Шон Тан е Бог.

В тази книга има петнайсет приказки и всеки може да си избере най-любима. А може и да не успее, защото всяка е толкова различна, че е трудно да се спреш на една. И все пак аз си заделих две. „Историята на дядо” е един от най-хубавите любовни разкази, които съм чела. В нея съвсем банално има сватба, но преди да стигнат до нея влюбените заминават на предбрачно пътешествие. Тръгват, въоръжени с компас и традиционните сватбени ботуши със стоманени бомбета, а в запечатан плик има списък от предмети, които трябва да открият, следвайки указанията в гатанките, зададени от гостите. Двамата продоляват стотици страшни препятствия преди да се върнат за сватбената церемония.

„Далечен дъжд” ми разказа преводачката на книгата Нева Мичева още преди да съм разгърнала страниците и идеята беше толкова впечатляваща, че произнесох финала заедно с нея без да съм чела историята. Шон Тан е измислил идеалната машина за създаване на добра поезия от лоша.

Сега се сещам, че май и „Ерик” не мога да оставя извън любимите си приказки на Шон Тан. Или „Клечовците”...

Но ето отрязък от една от историите:

Отдавна тайничко се надявах на гост от чужбина – толкова много неща имах за показване. Веднъж и аз да бъда познавачът на мястото, извор на интересни факти и мнения. За щастие Ерик беше много любознателен и винаги задаваше куп въпроси.Само дето не очаквах въпросите да са точно такива.Повечето пъти успявах да отговоря само: „Не знам точно” или „Просто си е така”.И никак не се чувствах полезен.Бях си намислил всяка седмица да го водя на екскурзия. Имах твърдото намерение да покажа на госта ни най-хубавите местенца в града и околностите. Той май си прекарваше добре на нашите излети, но и това не мога да кажа със сигурност.През повечето време Ерик сякаш по се вълнуваше от дребните неща, които намираше по пода.Аз иначе може би щях да се огорча, но в случая не забравях думите на мама за културните различия.И не се разстройвах много.