Алиса в чизми: Самодивско сборище в омагьосаната гора

Ако трябва да назовете няколко имена на българи, които пишат приказки, вероятно те ще са Ангел Каралийчев, Ран Босилек и Николай Райнов. Вероятно ще се сетите и за историите за Хитър Петър. И толкова.

През годините тези приказки се появяваха сред поредиците за деца на издателствата в различни варианти, а на четящите хлапета те най-вероятно отдавна са омръзнали. Все пак не могат да се сравняват с невероятните истории на Андерсен, Братя Грим или Вилхелм Хауф. А си нямаме и гениален поет като Пушкин, който се вълнува от народните предания.

Малко са българите, които се интересуват от родната митология. Може би затова единственият ни писател, който е създал приказки, вдъхновени от българските митове и народни песни, така и си остана неизвестен. А може би защото има само 9 приказки, издадени през 1986 година. Фани Пейчева и нейната единствена книга „Принцът и девица-звездица” си стоят забутани по ъглите в библиотеките из страната и почти никога не напускат местата си. Приказките в това малко томче обаче завинаги са намерили място на лавиците в моята памет.

Кликни на всяка снимка за по-голям размер

Пейчева е населила историите си със славянски вълшебни същества, дървесни духове, самодиви, митични животни, зли магьосници, царе и принцеси. Смели принцове спасяват омагьосани девици, а обикновени момци се влюбват нещастно в неземни хубавици. В приключенията помагат диви животни, кърпи, връщащи живота, торби, в които изчезват злите сили или камшици, прогонващи дяволите. Имената на героите пък са като взети от народните песни – Китан, Радол, Веземир, Велян, Заряна, Гюргена, Радой. Лошият човек Фани Пейчева е нарекла Вълчан, закриляният от воден дух се казва Воден, смелият е Храбър, кроткият Мирен, а страстният – Огнен.

От книгата изплуват стари български ритуали, като молебена за дъжд с направеното от кал човече Германчо, погазването на самодивско сборище или даването на име под лунните лъчи, предадени с образния език на народните песни.

Ето как звучи описанието на омагьосаната гора:

В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.

Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръцете на загиващи хора. Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната светлина. Мъртва гора – свърталище на зли, потайни сили. Тук място за людете нямало. И никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.

А ето и описанието на самодивско сборище:

Изпървом зашумял ветрец, като дъх минал из шумака, разбъркал листата. Обадила се кукумявка, в ответ изплакала сова. Луната струяла измежду клонака, промъквала се към росната сънна трева. Запламтели къси пламъчета, лумнала цялата дъбрава. Станало страшно и прекрасно. И тогава изпод дърветата се появили бледи сенки и се слели с лунните петна. Миг по-късно на поляната се понесли, като подхванати от вихър, безброй белоноги девици с цветя в разпуснатите коси, с развети бели дрехи – блестящи и искрящи в изпъстрената с цветове тъма.