В очакване на Мери Попинз


Развята рокля и буркани наоколо, къдрокосо момченце и ято птици, тънко момчешко тяло с шапка с перо, слаба жена в строго облекло и разтворен чадър над главата. Знаем какво означава това - Алиса, която бавно пада в заешката дупка, Малкият принц, понесен от птици, Питър Пан лети към страната Никога, Мери Попинз се издига в небето със своя чадър с дръжка глава на папагал. Разпознаваме ги веднага, дори никога да не сме чели книгите. Въпреки че всеки от тези герои е рисуван многократно от различни хора в различни времена. Вероятно защото могат да летят.



Иван Асен е улицата, която най-малко се променя в София. Можеш с години да срещаш едни и същи хора, да минаваш край едни и същи места - сладкарница "Пчела", "Арт клуба", прочутата баничарница, пред която в събота сутрин се вият опашки, магазина за плодове и зеленчуци, в който един дядо обслужва клиентите си със сумтене и т. н. Някъде там сред тези вечни персонажи - дори заведенията и магазинчетата са такива, срещнах Мери Попинз за първи път. Лежеше си пред Първи частен тотопункт "Четирилистна детелина" (как ли може да се казва иначе) между учебници по химия отпреди 50 години и комунистически трактати беше наредена. Първото издание от 1980 година от близо 500 страници.



Не е ясно защо точно "Мери Попинз" от Памела Травърз не е успяла да попадне в детската ми библиотека. Но сега за пръв път я разгърнах. Трудно е да се каже дали щеше да ми хареса, когато бях на 8 години. Старомодна е като "Питър Пан" и по същия начин надграждана и съшиването на отделните истории личи. След като я прочетох, мислих дълго дали ми харесва и кое е най-важното в нея. Историите са необичайни, Мери Попинз - най-прочутата детегледачка в литературата, суетна и тросната, не можеш да харесаш веднага. А и Мери от първата глава не е Мери от следващите. А всеки от другите герои - мързеливият Робъртсън Ай, Кибритопродавача, който рисува картини на тротоара, смешният мистър Уиг, тъжните гигантки мис Ани и мис Фани - при обичайни остоятелства бихте заобиколили отдалеч, бихте ги погледнали с укор и може би малко бихте им се присмели. Но само ако преди това не сте чели "Мери Попинз". Защото тогава знаете, че странните хора по улиците могат да се окажат магически същества, в миналото си са познавали крале и носят щастие там, където се озоват, мръсен нехранимайко ще се окаже титла, могат да ти дадат джинджифилови сладки с истински звезди, картините им оживяват, а понякога, когато е рожденият им ден, политат.


Тази детска книга е история на очакването. Да видиш жената с птиците и тя да казва така познатите думи всеки път, пудинг за вечеря, да поискаш луната и да я получиш, да остане ресто за балони, шоколадът никога да не свършва, да се появи човек, или този човек да си тръгне.
Все пак искате ли да откриете Мери Попинз, търсете я на улица Черешова. Тя все някога ще се върне отново там. Само попитайте полицая на кръстопътя къде да я намерите. И ако можете да чукате три и половина пъти.


А ето какво да очаквате, ако като мен все още не сте отваряли тази книга:

Откъсни си цвете
и звезда хвани,
задуши и двете
в масло и катран,
петмез им ливни.
Тра-ла, ла-ла-ла!
Сладко си хапни!


Девойче желаех,
поднесено в сос,
крехко и сладко, и сочно,
с две звезди в очите точно,
наместо коса - комета,
две да са - дайте и двете,
че си умирам от глад.
Бу-ху! Бу-ху!


- Женен ли сте? - Джейн и Майкъл чуха лейди Мюриъл да пита министър-председателя.
- Не - отвърна той, - не. Не мога да намеря подходяща дама. Трябва да е нито много възрастна, нито много млада и весела, защото аз самият съм много сериозен.
- Аз подходяща ли съм? Умея добре да се забавлявам и сама! - каза лейди Мюриъл Брайтън-Джонс.
- Да, мисля, че ставате - отвърна министър-председателят и, ръка за ръка, те се присъединиха към подскачащата тълпа.

Като порасна, ще стана щастлив!


Трябва ли децата ни да четат тъжни книги? Андерсеновите приказки дали не травмират съзнанието на невръстните твърде рано?  Вероятно има смислено звучащи доводи и „за” тъжните истории за лека нощ, и „против”. Моите мисли обаче все се въртят около разнообразието. Животът дори на малкото дете се обогатява от наличието на всички цветове, всички емоции – от тъгата до еуфорията, и там има място дори за малко завист или ярост. Така че бих предпочела детето ми да слуша за лека нощ веселите приключения на Емил от Льонеберя, но и да поплаче преди сън за Томас и неговата история, разказана от Хюс Кайер.

Книгата на всички неща” е книга за нещастното детство, а такова могат да го направят много неща. Грубостта на родителите или липсата им. Отсъствието на приятели, на нежност, на игри. Но виновникът може да е и прекаленото усърдие и добрите намерения. Увереността, че знаеш най-добре какво е правилно за другите. Когато е забранено да прегръщаш за утеха, забранени са трамваите в неделя, колите, велосипедите, момчетата, които ритат топка на улицата. И най-вече страхът.

Но когато детството ти е тясно от забрани и насилие, в каналите може да плуват неонови рибки, креслата и столовете да се издигат във въздуха, най-красивото момиче да има чудесен изкуствен кожен крак, а глупавата ти сестра да се окаже най-смелият човек на света.

Щастливото детство е важно, защото, както казва господин Туп (порасналият Томас), нещастното детство прави хората непочтителни! Но винаги може да се заканиш: Един ден ще стана щастлив! И то ще се случи!

И да, когато прочетох Като порасна, ще стана щастлив, очите ми се насълзиха.

Илюстрациите са на Люба Халева за "Жанет 45".

Где обядва врабчо под дъгата - първата ми детска книга беше...


"Пипи Дългото чорапче", "Ние, врабчетата", приказките на Шарл Перо или Ангел Каралийчев, или гръцки митове, разказани за деца. Книгите, с които започва любовта към четенето, са много и всяка от тях може да прокара множество пътеки към измислени светове. Може да ни накара да обичаме, да страдаме, да желаем и да прощаваме. В годините след това ни съпътстват и напътстват не само думите на героите от любимите ни детски книги, но и илюстрациите. Затова не само писателите, а и художниците са наши водачи. А на 1 юни това е още по-важно.

А ето кои са първите книги на няколко души, които пряко или косвено са свързани четенето:  

Капка Кънева, илюстратор

Няма да преувелича, ако кажа, че книгите са били около мен през целия ми живот. Още преди да тръгна на училище, разполагах с една вълшебна ракла, която постепенно се напълни цялата с детски илюстровани издания и броеве на списание “Дъга”. Непрекъснато пренареждах и вадех съкровищата си от нея, и все стоеше отворена и неподредена, а работата на художниците ме впечатляваше толкова силно, колкото и историите, които разказваха.

Невъзможно ми е да посоча една-единствена книга, като първи представител, въвел ме в света на литературата. Тази съдбовна среща се е случила преди да проговоря ясно и да мога да чета самостоятелно, благодарение на огромните търпение и обич на баба ми, която ми четеше всеки ден. Приказките на Ангел Каралийчевите и Андерсен, с прекрасните илюстрации на Любен Зидаров, „Тримата братя и златната ябълка”, също от Каралийчев, с характерните декоративни илюстрации на Ани Тусузова, „Триноско” от Харалампи Харалампиев, визуализиран от Симеон Спиридонов и „На приказки с тигърче” от Доналд Бисет, илюстрирана от Илия Саръилиев обаче винаги ще имат своето място в сърцето ми, заедно с най-скъпите спомени за и от моето детство.

Зорница Христова, издател и писател

Първата си книжка съм прочела на три и половина - казваше се "Пиле и пате" и беше простичка история - патето казва "Излюпих се, отивам на разходка, намерих си пеперудка" и т.н., а пилето все повтаря "Аз също". И така, докато патето тръгва да плува. Сега се чудя - тъжен ли е краят, щом пилето вижда, че не всичко може? Или всъщност весел, защото най-после е различно?

Друга от първите ми книги е "Где обядва врабчо" - с един любопитен врабец и неговата гощавка в зоологическата градина. Триизмерна, с хубав ритъм и с един много гладен крокодил накрая.

Христо Блажев, блогър и издате

Ако не броим наистина детските, първият ми спомен е, че след първи клас ми подариха "Малка къща в прерията", непонятно защо. За сметка на това скоро след това си събрах пари от закуски и си взех "Юрски парк" на Крайтън. И се почна една...

Стефан Иванов, поет

Първата детска книга, която помня, че ми подариха, беше „Ян Бибиян“, голям формат и с илюстрации. Първата, която спечелих като награда, отговаряйки на въпрос във викторина на зелено училище, беше „Неродена мома“ – познах автора. Първата, която ми четоха на свещ (баща ми четеше), заради режим на тока, беше комикс по „Бамби“. Първата детска книга, която наистина харесах и в която се влюбих и препрочитам и до днес, е „Приказка без край“ на Михаел Енде. Тя е за момче, което краде книга и бяга от час, за да чете на училищния таван и буквално влиза в света, за който чете, за да се спасят взаимно.

Честит празник!

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 


"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
Copyright © Алиса в чизми | 2014-2017. Всички права запазени.