Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко

Струва  ми се, че не познавам човек, който не е чел "Приключенията на Лукчо". Или поне никой не си признава. Ясно е защо. Джани Родари беше най-важният детски автор в бившите социалистически страни. Неговите книги разказват за революциите на бедните и онеправданите срещу богатите и потисниците. Накрая, разбира се, побеждава доброто, а лошите са наказани. Също както се случва в историята на Лукчо и Дон Домат. Доколко тази книга има нещо общо със социалистическата действителност няма нужда да се обсъжда. По-важното е, че в нея има тъжни и едновременно весели истории, а под кожата и люспите на героите плодове и зеленчуци се крият  мъдри, лекомислени, смели, тъгуващи, забавни характери.

 

Например чичо Тиквичка, който цял живот събира тухли, за да си построи къща и с всяка нова, отслабва още повече - "като че ли вади тухлите от корема си, а всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм". И докато трупа своята тухлена купчина, трупа и въздишки.

Или барон Портокал, който обича виното и храната, но има добро сърце и се оставя да го изнудват. Чичо Боровинка пък кани крадци в къщичката си и дори им услужва с ръждясалото си ножче, за да се обръснат. Дон Домат крие ключ в чорапа си, дебне поданиците на графините Череша и трябва да седне, за да може да мисли. На Черешко е забранено всичко, дари табели в парка напомнят рибите да не говорят с него и накрая той се разболява от меланхолия.  

В малкото царство, описано от Родари и управлявано от принц Лимон, се случват и други странни неща. В земите на графините Череша например с данък е обложен въздухът и тези, които дишат по-дълбоко, плащат повече. Таксата за обикновен валеж е сто лири, двеста лири струва буря с гръмотевици и светкавици, триста лири е цената за снеговалеж, а четиристотин лири - за градушка.

В историята се мотаят и животни - куц паяк разнася писма между затворниците в затвора, а цяла гвардия плъхове ги напада, симпатичен мечок носи Лукчо на рамото си, къртица пък прокопава тунел за бягството му, семейство стоножки поръчват обувки за децата си.

Най-приятно в царството е пътуването с един необикновен влак. Ето какво се случва, когато се настаните на мястото си във вагона му:

Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.

Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.

Хората протестираха:

- Кога най-после ще тръгнем?

- Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!

- А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? - се обаждаше някой веселяк.

Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.

- Що за железница е това - протестираха любителите на изгледи, - гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.

- Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.

- Тук вдясно - казваше той - има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.

Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.

- Тука, точно срещу нас - продължаваше кондукторът, - има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.

Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.

- Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?

И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...

Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.

Илюстрации Д. Непомняшчи,  О. Попугаева,  М. Бибилов