Стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана и калкан Лападунд

Крал Шкембан XXXII, наследил баща си през 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

Ето така може да изглежда историята на една страна. Страна, в която храната и наслаждението от живота са най-важни. Където няма нужда да бързаш, почиваш си често, закъснението не е грях и навсякъде те посрещат с меню, от което можеш да си избереш вкусни закуски, защото до обяда или вечерята има още час и половина. И това може да се окаже съвършена идилична история, ако точно от другата страна на залива не живеят високи, хърбави и вечно бързащи хора, които искат да наложат своя начин на живот.

Андре Мороа пише "Лападунди и тънкофини" през 1930 година. Тогава все още не е свръхизвестният писател, член на Френската академия. Вече е написал част от биографиите, които го правят един от най-популярните в света френски автори. Но има зад гърба си още една детска история - "Страната на хилядите желания". И двете книги са част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели". Илюстрирани са от Тоня Горанова, а преводът е на Анна Сталева.

В "Лападунди и тънкофини" Мороа не се ограничава само с обичайните за детството теми - героите му са деца, но темите са глобални - непоносимостта към особеностите, войните и тяхната абсурдност и колко лесно може да живеем заедно, дори когато сме напълно различни едни от други.

Тиери и Едмон са братя в сплотено семейство, което всичко върши заедно. Но децата са различни едно от друго и по време на една разходка в гората Фонтенбло го разбират по магичен начин. Момчетата откриват път към долна земя, разделена на две отделни държави - кралството на лападундите и републиката на тънкофините. В едната живеят дебелички благи хора, в другата - тънки и нервни, и двете "раси" никога не се смесват. Тиери е "клечо", а Едмон "дундьо", затова двамата са пратени в две различни посоки от граничните служби - така братята за пръв път се оказват разделени. Скоро децата са въвлечени във война между двете държави, възникнала по на пръв поглед незначителна причина - името на остров по средата.

Братята трябва да се изправят един срещу друг, но се опитват да внесат разум у воюващите. Бавните и спокойни лападунди са покорени от войнствените тънкофини, масово се разпространяват диети за вталяване, но в същото време хубавият живот и удоволствията бавно и постепенно навлизат в ежедневието на строгите тънкофини и това се оказва достъчно, за да заживеят заедно. Така стандартното меню, в което може да се намерият стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана, омар по Лапабургски, калкан Лападунд и много други, се оказва свързващо за разделените долноземци.

Мороа ни показва абсурдността на отношенията между възрастните понякога и как политиката може да се влияе от настроенията на участниците в преговорите. В същото време тази книга е вкусна, тя е химн за хубавата храна и наслаждението от удоволстията в живота, бавното и спокойно преминаване през ежедневието и как тази липса на агресия може да покори войнствените хора.

А ето още един откъс, който показва как може да си живееш славно и с удоволствие:

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.