Стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана и калкан Лападунд

Крал Шкембан XXXII, наследил баща си през 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

Ето така може да изглежда историята на една страна. Страна, в която храната и наслаждението от живота са най-важни. Където няма нужда да бързаш, почиваш си често, закъснението не е грях и навсякъде те посрещат с меню, от което можеш да си избереш вкусни закуски, защото до обяда или вечерята има още час и половина. И това може да се окаже съвършена идилична история, ако точно от другата страна на залива не живеят високи, хърбави и вечно бързащи хора, които искат да наложат своя начин на живот.

Андре Мороа пише "Лападунди и тънкофини" през 1930 година. Тогава все още не е свръхизвестният писател, член на Френската академия. Вече е написал част от биографиите, които го правят един от най-популярните в света френски автори. Но има зад гърба си още една детска история - "Страната на хилядите желания". И двете книги са част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели". Илюстрирани са от Тоня Горанова, а преводът е на Анна Сталева.

В "Лападунди и тънкофини" Мороа не се ограничава само с обичайните за детството теми - героите му са деца, но темите са глобални - непоносимостта към особеностите, войните и тяхната абсурдност и колко лесно може да живеем заедно, дори когато сме напълно различни едни от други.

Тиери и Едмон са братя в сплотено семейство, което всичко върши заедно. Но децата са различни едно от друго и по време на една разходка в гората Фонтенбло го разбират по магичен начин. Момчетата откриват път към долна земя, разделена на две отделни държави - кралството на лападундите и републиката на тънкофините. В едната живеят дебелички благи хора, в другата - тънки и нервни, и двете "раси" никога не се смесват. Тиери е "клечо", а Едмон "дундьо", затова двамата са пратени в две различни посоки от граничните служби - така братята за пръв път се оказват разделени. Скоро децата са въвлечени във война между двете държави, възникнала по на пръв поглед незначителна причина - името на остров по средата.

Братята трябва да се изправят един срещу друг, но се опитват да внесат разум у воюващите. Бавните и спокойни лападунди са покорени от войнствените тънкофини, масово се разпространяват диети за вталяване, но в същото време хубавият живот и удоволствията бавно и постепенно навлизат в ежедневието на строгите тънкофини и това се оказва достъчно, за да заживеят заедно. Така стандартното меню, в което може да се намерият стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана, омар по Лапабургски, калкан Лападунд и много други, се оказва свързващо за разделените долноземци.

Мороа ни показва абсурдността на отношенията между възрастните понякога и как политиката може да се влияе от настроенията на участниците в преговорите. В същото време тази книга е вкусна, тя е химн за хубавата храна и наслаждението от удоволстията в живота, бавното и спокойно преминаване през ежедневието и как тази липса на агресия може да покори войнствените хора.

А ето още един откъс, който показва как може да си живееш славно и с удоволствие:

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

Книгите, които удължават детството до безкрайност

Знаете отношението на Пипи Дългото чорапче към порастването. Магическата реплика "Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна" се повтаря многократно, поне до 12-13, но вероятно нещо се губи в превода или хапчетата са изветрели с годините, защото накрая всички се оказваме големи. Но ако сме изминали пътя от малки до сериозни хора с любими детски книги, никога не ставаме от онези, които питат "Какво работят родителите му? Колко тежи?", а сме от тези, които смятат, че е по-важно да знаят дали новият ви приятел събира пеперуди. И е така, защото сме го научили от Екзюпери.
В Деня на детето реших да събера на едно място всички книги, които съпътстваха детството ми, и които продължават да съпътстват пътешествието ми през живота. Ето ги:

"Алиса в страната на чудесата. Алиса в огледалния свят", Луис Карол
"Страната на хилядите желания. Лападунди и тънкофини", Андре Мороа
"Пчелица", Анатол Франс
"Ние, врабчетата", Йордан Радичков
"Пипи Дългото чорапче" и "Емил от Льонеберя", Астрид Линдгрен
"Романи за деца", Ерих Кестнер
"Приключенията на Незнайко", Николай Носов
"Приключенията на Лукчо", Джани Родари
"Приключенията на Саламури", Арчил Салакаури
"Неведимото дете" и "Омагьосаната зима", Туве Янсон
"Вински, любимецът на града", Апели
"Малкият Никола", Рьоне Госини
Гръцката митология, преразказана за деца от Д. В. Акритас
"Приказки от стари времена", Ивана Бърлич-Мажуранич
"Принцът и девица-звездица", Фани Пейчева
"Светулки", Ян Марчишек
"Сребърните кънки", Мери Мейпс Додж
"Тайната градина", Франсис Ходжсън Бърнет
"Приказка без край", Михаел Енде
"Мечо Пух", Алън А. Милн
"Малкия принц", Антоан Дьо Сент Екзюпери
"Зайчето Питър", Беатрикс Потър
Индийски приказки
Френски приказки
Африкански приказки
"Приказки", Братя Грим
"Приказки", Ханс Кристиан Андерсен
"Приказки", Вилхелм Хауф
"Приказки", Шарл Перо

Това бяха книгите, които прочетох безброй пъти и които продължавам да чета. Иска ми се по онова време да имаше на български "Хрониките на Нарния" от К. С. Луис или детските истории на Силвия Плат, Е. Е. Къмингс, Морис Сендак и други появили се по-късно. И все пак известен брой години, след като навърших 10, мога да ги разгърна за пръв път. А това удължава детството до безкрайност!

Честит празник!

Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца. Не гълтай кости от херинга

„Боса ходя, боса ходя, боса ходя!”, побягва от хамбара шарената кокошка кудкудякайки, а малката Луси, която е изгубила кърпичките си, озадачена се отправя към върха на един хълм, за да ги търси. Тази история е една от 27-те в новата книга с приказки на Биатрикс Потър. Пълно издание пише върху корицата й. В нея са легендарните „Зайчето Питър”, „Джереми рибаря”, „Котенцето Том” и най-любимата ми „Джемайма Патравата патица”, която научава по трудния начин, че на елегантни господа с рижи мустачки не трябва да се доверява. Луксозната книга с твърди корици и впечатляващите 400 страници е на „Труд”, които официално издават историите на Потър в България.

За пръв път приказките на британската илюстраторка и писателка сме чели в албумно издание от 1979 година, преведени от Александър Шурбанов. Текстовете в новото са в превод на Калина Бахчеванова. Някои от тях излизат за пръв път на български, например за Самюел Мустачко или Рижко и Шаро, също за Тими Сивокрачко, Джони Градската мишка и Прасчо Любезни.

Всички истории в тази книга са предшествани от кратък текст, който разказва как и за кого я пише Биатрикс Потър. Повечето приказки са измислени, за да зарадват някое дете. Къщата на илюстраторката била пълна с животни, тя имала зайчета, котки, даже прасенце. Всяко от тях после се превръща в герой в някоя забавна история с много приключения и дебнещи опасности. Приказките на Потър често въвеждат в тънкостите на доброто възпитание и учат на вежливи обноски – на миша вечеря например не е възпитано да се пита за дължината на опашката на сътрапезника, а осем блюда не са твърде много, но можем да приемем, че са достатъчно. Край трапезата, разбира се, се сяда добре облечен и с бяла вратовръзка, но все пак дългата опашка е за предпочитане.

Някои истории в тази книга са кратки, като „Зайчето Питър”, други, като „Глостърския шивач”, са за по-дълго будни слушатели, а трети  - като „Прасенцето Робинзон”, са за цяло пътешествие, а всяка вечер може да се чете по една от осемте глави.

Можете да научите много от Биатрикс Потър. Например, че свещите се държат странно в топло време, а трябват шест мишки, за да пренесат една-единствена свещ, не е правилно да ядеш клиентите си, „кредит” е когато една клиентка купува сапун, вместо да плати веднага, казва, че ще плати друг път. С ей такива полезни за живота и делата неща учи тази голяма книга.

А ако се чудите какъв съвет можете да дадете на малко прасенце преди път (като изключим осемте ментови бонбона в хартийка с полезни съвети), ето няколко предложения: „Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца.” или „Гледай внимателно табелите и километричните камъни; не гълтай кости от херинги...”. Особено преди Коледа!

И още малко коледни стихове от Биатрикс Потър:

Първото прасенце отишло на пазара,

второто пък цял ден у дома прекара,

третото прасенце похапна си месце,

четвъртото прасенце няма нищо да яде,

петото прасенце печално проплака –

пътя къщи изгубило в мрака.

С каквото заспиваш, с това се събуждаш

Първите будители в живота са детските писатели. Или онези баби, дядовци или родители, които могат да измислят истории. Но те са малко и не всяко дете има късмет да се роди край такъв разказвач.

Моята баба измисляше приказки от време на време, стига да беше в добро настроение. Спяхме в една стая и в зимните вечери, след като изгасяхме осветлението, последните пламъци от огъня в печката мърдаха по стените и тавана и тя сякаш изтегляше първото изречение от тези светлини и сенки. Героите й бяха класически български митологични образи - караконджули, които живеят на тавана, змейове, самодиви. Май любими й бяха страшните истории. Особено ако бяха поучителни.

Тогава си мислех, че вече е чела тези истории някъде и само ги преразказва. Но сега - години по-късно, когато вече няма как да я питам, си давам сметка, че тя нито веднъж не повтори история и когато я карах да разкаже отново някоя приказка, казваше, че вече не я помни. Смятах, че пак е в лошо и капризно настроение и затова не иска.

Нейното семейство беше прочуто с разказвачите си, по-голямата й сестра можеше да разсмее всекиго. Баба ми също можеше да те разсмее, но предпочиташе да ти разкаже нещо, което да те накара да оправиш запретнатата черга или да не си хвърляш дрехите по земята, или да се научиш да месиш - задължително умение за младо момиче. Така че още помня историята за оная девойка, която отказвала да се научи да меси хляб и когато се омъжила, а майка й отдавна била умряла, ходела с тестени ръце да плаче на гроба й. Съвсем в традициите на българските народни приказки.

Запомнила съм и една нейна семейна история. Тя имала 3 сестри. Най-голямата била красавицата Мария. Когато била на 15 години, я обикнал змей. На неделното хоро тя вместо да се хване да играе с другите, заставала малко встрани, гледала към рояк мушици с леко извърната нагоре глава и си говорела с тях. Няколко месеца по-късно починала. Тази история сестра ми я помни малко по-различно, така че не е ясно дали наистина се е случила, или и тя е измислена от баба ми.

Години по-късно разгърнах книгата "Вампири, гондураци, върколаци" от Красимир Мирчев с илюстрации от Виктор Паунов. В главата за змея, открих, че той се явява на любимата мома в образа на рояк мушици.

Ето това е моята истинска история, която ме пробуди!

Честит празник!

Пърхащи пърленки по пирдопски по улиците на София

И ето, героите от нашите улици оживяха. Стана ясно защо железният орел върху кълбото на един от стълбовете на Орлов мост в София, тоя откъм Княжеската градинка, не помръдва, знаем вече и какво мисли. Всичко започва с уроците на една ужасна учителка по литература - госпожа Тътенова. Тя мрази да си измисляш, а тези, които си измислят, нарича "мръднали". Да мръднеш е такова престъпление, че всичките ѝ ученици си намират някое малко място и повече не мръдват от него. Така и нашият орел на Орлов мост.

Тази история записа Зорница Христова, а след това я нарисува като комикс Анна Цочева. Така че вече сме наясно на какво се дължи неподвижността на орлите на Орлов мост. А каквото пише в книгите, е истина. Тази се казва "Орелът, врабецът и капчукът" и е на издателство "Точица".

Та един ден при орела пристига врабче. Най-смелото (а може би най-безразсъдното) врабче на света, което посмяло в своето контролно при госпожа Тътенова да напише, че стихотворението от страница 157 в учебника не му харесва. При толкова страшна учителка, която стъпва така твърдо на земята, че с всяка крачка убива хлебарки, това е престъпление и води до страшни последици. Какво се случва после, ще разберете от книгата. Но междувременно ще научите какво е метафора, например "кроя шега", "изгубено търпение" или "кисела физиономия", акростих - първите букви на всеки ред да образуват дума, рима. А може да разберете новите тенденции в кулинарията - Фарфалак фрикасе с френски фльонги от яйчен сос, Пърхащи пърленки по пирдопски, Мушморок мусака. Също и други полезни неща.

Сега ще ви разкажа за любимите ми моменти от книгата. Това обикновено са някои много хитро измислени фрази, които те карат да се разсмееш. Последно така ме разсмиваше Франк О'Конър. А сега Зорница Христова. Нейният котарак, т. е. котаракът на госпожа Тътенова, се свива като бележка под линия, уличните котки пък приличат на забравени под леглото прашни и миризливи чорапи, снегът вали на бели юмруци, "удар в десетката" (виж по-горе метафора) са и следните словосъчетания - дактил ягодки, солети амфибрахий, кюфте ямб, сладолед анапест, хорей вафла.

А сега за картинките. Обичам карти на градове. А тук има огромна върху цели две страници с центъра на София - можем да разпознаем Александър Невски, Софийския университет, за Орлов мост казах преди малко, но нашите герои обсъждат двамата братя... простете, баща и син Славейкови на площад Славейков, летят по улица "Иван Вазов", крият се под лъвовете по фасадата на Народния театър.

Време е да се разходим по улиците на "Орелът, врабецът и капчукът" и да научим това-онова за граматиката.

Колко прави 8 чорапа по 3 палачинки?

Мнозина цял живот не могат да намерят обяснение защо от всеки чифт все остава по един чорап, как да броиш топките на сладоледа и в колко фунийки да ги разпределиш, за да изядеш точно колкото трябва. Но учебник по математика, който да обясни тези задачи, не съществува. За да научиш умножението и да не губиш чорапите си, е добре да си намериш и прочетеш книгата „Умножение без уморение“ от Зорница Христова с илюстрации от Миглена Папазова (издателство „Точица“).

Дори да си силен по четене, но не можеш да научиш за колко часа можеш да изядеш десет понички и дали това ще ти докара болки в стомаха, или ще получиш награда за бързина – няма страшно. Защото в тази книга се учи със стихове. И така, докато си четеш колко прави четири вещици по 3 питомни гарвана, неусетно по Хелоуин ще разбереш как се умножава по три.

Ако така ви се струва сложно, опитайте с осем:

Вдън горите тилилейски,
зад реки от люспи змейски
има приказен палат,
непристъпен и богат.
В него властва цар Осман,
злобен, шкембест и тиран,
но със дъщеря Осмица –
ненагледна хубавица
с тънък кръст и ум чевръст.

И много бързо ще разберете, че осем кули по три палачинки е равно на двайсет и четири. Върши работа и с чорапи, стига да имате толкова.

Текстът е публикуван в сайта "Площад Славейков".

В очакване на Мери Попинз

Развята рокля и буркани наоколо, къдрокосо момченце и ято птици, тънко момчешко тяло с шапка с перо, слаба жена в строго облекло и разтворен чадър над главата. Знаем какво означава това - Алиса, която бавно пада в заешката дупка, Малкият принц, понесен от птици, Питър Пан лети към страната Никога, Мери Попинз се издига в небето със своя чадър с дръжка глава на папагал. Разпознаваме ги веднага, дори никога да не сме чели книгите. Въпреки че всеки от тези герои е рисуван многократно от различни хора в различни времена. Вероятно защото могат да летят.

Иван Асен е улицата, която най-малко се променя в София. Можеш с години да срещаш едни и същи хора, да минаваш край едни и същи места - сладкарница "Пчела", "Арт клуба", прочутата баничарница, пред която в събота сутрин се вият опашки, магазина за плодове и зеленчуци, в който един дядо обслужва клиентите си със сумтене и т. н. Някъде там сред тези вечни персонажи - дори заведенията и магазинчетата са такива, срещнах Мери Попинз за първи път. Лежеше си пред Първи частен тотопункт "Четирилистна детелина" (как ли може да се казва иначе) между учебници по химия отпреди 50 години и комунистически трактати беше наредена. Първото издание от 1980 година от близо 500 страници.

Не е ясно защо точно "Мери Попинз" от Памела Травърз не е успяла да попадне в детската ми библиотека. Но сега за пръв път я разгърнах. Трудно е да се каже дали щеше да ми хареса, когато бях на 8 години. Старомодна е като "Питър Пан" и по същия начин надграждана и съшиването на отделните истории личи. След като я прочетох, мислих дълго дали ми харесва и кое е най-важното в нея. Историите са необичайни, Мери Попинз - най-прочутата детегледачка в литературата, суетна и тросната, не можеш да харесаш веднага. А и Мери от първата глава не е Мери от следващите. А всеки от другите герои - мързеливият Робъртсън Ай, Кибритопродавача, който рисува картини на тротоара, смешният мистър Уиг, тъжните гигантки мис Ани и мис Фани - при обичайни остоятелства бихте заобиколили отдалеч, бихте ги погледнали с укор и може би малко бихте им се присмели. Но само ако преди това не сте чели "Мери Попинз". Защото тогава знаете, че странните хора по улиците могат да се окажат магически същества, в миналото си са познавали крале и носят щастие там, където се озоват, мръсен нехранимайко ще се окаже титла, могат да ти дадат джинджифилови сладки с истински звезди, картините им оживяват, а понякога, когато е рожденият им ден, политат.

Тази детска книга е история на очакването. Да видиш жената с птиците и тя да казва така познатите думи всеки път, пудинг за вечеря, да поискаш луната и да я получиш, да остане ресто за балони, шоколадът никога да не свършва, да се появи човек, или този човек да си тръгне.
Все пак искате ли да откриете Мери Попинз, търсете я на улица Черешова. Тя все някога ще се върне отново там. Само попитайте полицая на кръстопътя къде да я намерите. И ако можете да чукате три и половина пъти.


А ето какво да очаквате, ако като мен все още не сте отваряли тази книга:

Откъсни си цвете
и звезда хвани,
задуши и двете
в масло и катран,
петмез им ливни.
Тра-ла, ла-ла-ла!
Сладко си хапни!

Девойче желаех,
поднесено в сос,
крехко и сладко, и сочно,
с две звезди в очите точно,
наместо коса - комета,
две да са - дайте и двете,
че си умирам от глад.
Бу-ху! Бу-ху!

- Женен ли сте? - Джейн и Майкъл чуха лейди Мюриъл да пита министър-председателя.
- Не - отвърна той, - не. Не мога да намеря подходяща дама. Трябва да е нито много възрастна, нито много млада и весела, защото аз самият съм много сериозен.
- Аз подходяща ли съм? Умея добре да се забавлявам и сама! - каза лейди Мюриъл Брайтън-Джонс.
- Да, мисля, че ставате - отвърна министър-председателят и, ръка за ръка, те се присъединиха към подскачащата тълпа.

Като порасна, ще стана щастлив!

Трябва ли децата ни да четат тъжни книги? Андерсеновите приказки дали не травмират съзнанието на невръстните твърде рано?  Вероятно има смислено звучащи доводи и „за” тъжните истории за лека нощ, и „против”. Моите мисли обаче все се въртят около разнообразието. Животът дори на малкото дете се обогатява от наличието на всички цветове, всички емоции – от тъгата до еуфорията, и там има място дори за малко завист или ярост. Така че бих предпочела детето ми да слуша за лека нощ веселите приключения на Емил от Льонеберя, но и да поплаче преди сън за Томас и неговата история, разказана от Хюс Кайер.

Книгата на всички неща” е книга за нещастното детство, а такова могат да го направят много неща. Грубостта на родителите или липсата им. Отсъствието на приятели, на нежност, на игри. Но виновникът може да е и прекаленото усърдие и добрите намерения. Увереността, че знаеш най-добре какво е правилно за другите. Когато е забранено да прегръщаш за утеха, забранени са трамваите в неделя, колите, велосипедите, момчетата, които ритат топка на улицата. И най-вече страхът.

Но когато детството ти е тясно от забрани и насилие, в каналите може да плуват неонови рибки, креслата и столовете да се издигат във въздуха, най-красивото момиче да има чудесен изкуствен кожен крак, а глупавата ти сестра да се окаже най-смелият човек на света.

Щастливото детство е важно, защото, както казва господин Туп (порасналият Томас), нещастното детство прави хората непочтителни! Но винаги може да се заканиш: Един ден ще стана щастлив! И то ще се случи!

И да, когато прочетох Като порасна, ще стана щастлив, очите ми се насълзиха.

Илюстрациите са на Люба Халева за "Жанет 45".

Где обядва врабчо под дъгата - първата ми детска книга беше...

"Пипи Дългото чорапче", "Ние, врабчетата", приказките на Шарл Перо или Ангел Каралийчев, или гръцки митове, разказани за деца. Книгите, с които започва любовта към четенето, са много и всяка от тях може да прокара множество пътеки към измислени светове. Може да ни накара да обичаме, да страдаме, да желаем и да прощаваме. В годините след това ни съпътстват и напътстват не само думите на героите от любимите ни детски книги, но и илюстрациите. Затова не само писателите, а и художниците са наши водачи. А на 1 юни това е още по-важно.

А ето кои са първите книги на няколко души, които пряко или косвено са свързани четенето:  

Капка Кънева, илюстратор

Няма да преувелича, ако кажа, че книгите са били около мен през целия ми живот. Още преди да тръгна на училище, разполагах с една вълшебна ракла, която постепенно се напълни цялата с детски илюстровани издания и броеве на списание “Дъга”. Непрекъснато пренареждах и вадех съкровищата си от нея, и все стоеше отворена и неподредена, а работата на художниците ме впечатляваше толкова силно, колкото и историите, които разказваха.

Невъзможно ми е да посоча една-единствена книга, като първи представител, въвел ме в света на литературата. Тази съдбовна среща се е случила преди да проговоря ясно и да мога да чета самостоятелно, благодарение на огромните търпение и обич на баба ми, която ми четеше всеки ден. Приказките на Ангел Каралийчевите и Андерсен, с прекрасните илюстрации на Любен Зидаров, „Тримата братя и златната ябълка”, също от Каралийчев, с характерните декоративни илюстрации на Ани Тусузова, „Триноско” от Харалампи Харалампиев, визуализиран от Симеон Спиридонов и „На приказки с тигърче” от Доналд Бисет, илюстрирана от Илия Саръилиев обаче винаги ще имат своето място в сърцето ми, заедно с най-скъпите спомени за и от моето детство.

Зорница Христова, издател и писател

Първата си книжка съм прочела на три и половина - казваше се "Пиле и пате" и беше простичка история - патето казва "Излюпих се, отивам на разходка, намерих си пеперудка" и т.н., а пилето все повтаря "Аз също". И така, докато патето тръгва да плува. Сега се чудя - тъжен ли е краят, щом пилето вижда, че не всичко може? Или всъщност весел, защото най-после е различно?

Друга от първите ми книги е "Где обядва врабчо" - с един любопитен врабец и неговата гощавка в зоологическата градина. Триизмерна, с хубав ритъм и с един много гладен крокодил накрая.

Христо Блажев, блогър и издате

Ако не броим наистина детските, първият ми спомен е, че след първи клас ми подариха "Малка къща в прерията", непонятно защо. За сметка на това скоро след това си събрах пари от закуски и си взех "Юрски парк" на Крайтън. И се почна една...

Стефан Иванов, поет

Първата детска книга, която помня, че ми подариха, беше „Ян Бибиян“, голям формат и с илюстрации. Първата, която спечелих като награда, отговаряйки на въпрос във викторина на зелено училище, беше „Неродена мома“ – познах автора. Първата, която ми четоха на свещ (баща ми четеше), заради режим на тока, беше комикс по „Бамби“. Първата детска книга, която наистина харесах и в която се влюбих и препрочитам и до днес, е „Приказка без край“ на Михаел Енде. Тя е за момче, което краде книга и бяга от час, за да чете на училищния таван и буквално влиза в света, за който чете, за да се спасят взаимно.

Честит празник!

Дявол, папагал, слон и трамвай в един книжен празник

Представете си да съберете на едно място слон, котарак, папагал, джуджета и даже един дявол! Вероятно ще се получи бъркотия. Но ако те са герои от различни истории, нещата започват да се подреждат. Между едни корици можем да поставим слон и комари, между други джуджета и русалки, а между следващите ще се окажат котарак и дявол. Ето така си представят литературата за деца великите писатели.

"Детски шедьоври от велики писатели" е поредица на издателство "Лист", в която се настаняват охотно Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Анатол Франс, Гъртруд Стайн и още писатели, към чиито книги обикновено ни е страх да посегнем, защото някой ни е казал, че са трудни за четене. Но в тази серия те са различни - бъбриви, увлекателни, мили и нежни - като дядовци и баби, които разказват приказки на любимите си внуци. Засега в поредицата има 11 книги, всяка от тях илюстрирана от български художник - от различни поколения и с различен стил. Няма как да ти стане скучно. А най-важното е, че ако прочетеш Джойс или Вирджиния Улф за деца, когато си още малък, когато пораснеш, няма да имаш проблеми с големите им книги. И никой няма да може да те убеди, че тези велики писатели не стават за четене.

 А ето кои са книгите, с които може да започне всяка лична библиотека за умни деца:

В „Котаракът и Дяволът” от Джеймс Джойс има две истории – тази, която дава името на книгата, и „Котките на Копенхаген”. Очевидно Джойс много обичал котки и когато съчинявал нещо за внука си винаги вкарвал и котка. До нас са стагинали само два от тези разказа, илюстрирани от карикатуриста Чавдар Николов. Той рисува Дявола като вокала на Рамщайн Тил Линдеман, кметът е с чертите на Жерар Депардийо, а котаракът е тяхната домашна котка.

Бурният живот на Мери Шели я отвежда в замък в Тоскана, където тя пише малко тъжно разказче за момиченцето на домакините си. Историята се изгубва, но преди 20 години е открита отново в библиотеката на имението. Така се появява „Морис, или къщичката на рибаря”. Историята е кратка, но разделена на три части като роман за възрастни в три тома. Българското издание е илюстрирано от Мила Янева-Табакова в тъмносини тонове.

Една от любимите ми книги като дете беше „Пчелица” от Анатол Франс. През годините я препрочитах отново и отново и пренасях книгата на всяко ново място, което обитавах за кратки или по-дълго. Франс разказва за две деца – граф и херцогиня, които са отвлечени – тя от джуджета, той от русалки. Писателят е носител на Нобелова награда за литература от 1921 година. А българското издание е илюстрирано от легендата на българската илюстрация – Любен Зидаров. Той е на 93 години, когато рисува илюстрациите.

Вирджиния Улф е една от важните фигури в навлизането на жените в изкуствата, които дълго време за били запазена територия само за мъже. Във „Вдовицата и папагалът” главната героиня е жена, която опитвада се справи с трудностите със собствени сили, но не забравя да помогне и на друго същество в беда. Улф пише историята за домашния вестник на семейството й по поръка на нейните племенници. Те обаче не харесали историята, защото била с поука. Години по-късно единият племенник разбира каква грешка е направил и издава книгата. Илюстрациите са пак  на Чавдар Николов.

Досега не бяхме чели нищо от Гъртруд Стайн, но знаем, че в "Земното кълбо се върти" писателката не е по-различна отколкото в другите книги за възрастни. Точно толкова шантава и пренебрегваща правилата история е. Стайн не спазва пунктуацията и разказът прилича повече на музикално произведение, фразите са поетични, илюстрациите на Мила Янева-Табакова също предават тази особеност.

Знаем си, че Марк Твен е зевзек. Така е и в „Съвет към малките момичета”, дори още повече. Съветите му трябва да се четат с едно наум и да се предупреждават децата да не ги приемат буквално. Илюстрациите на Капка Кънева разказват паралелна история. Тя развива съветите и ги допълва със свои интерпретации.

Не по-малко прочут със своите шантави разкази е и Даниил Хармс - жестоката му съдба съвсем не е повлияла на особеното му чувство за хумор. „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше” е смешна история за двама приятели, които все се препират. Единият е фантазьор, а другият непрекъснато се опитва да го свали на земята. Дали са били в Бразилия, или не, така и не става ясно. Но пък защо да бъде. Но пък ако гледаш илюстрациите на Дамян Дамянов, може и да разбереш.

Валери Петров е българинът в серията. „Бяла приказка” излиза за пръв път в самостоятелно издание след 1977 година, когато е създадена. Това, разбира се, е история за приятелството. Не сме и очаквали друго от него. Илюстрациите са на художничката Милена Вълнарова. Тя е по-позната като дизайнер и експериментатор в шрифтовете. Трябва да видите еленчето й в книгата!

Ето, че най-после имаме нов превод на „Щастливия принц” от Оскар Уайлд – на Диана Симеонова. Старият е малко по-сантиментален, отколкото оригиналът на Уайлд на английски. Новият доста по-точно предава суровата естетика на изказа на британския писател. Тъжната история художничката Мила Янева рисува в сиво като зимата и жълто като златото, с което е покрит Щастливия принц. Тя акцентира върху второстепенните герои – бедните хора, които получават като подарък части от принца – листове злато, сапфир или рубин.

"Двата трамвая" от Осип Манделщам се озовават в София, благодарение на художничката Свобода Цекова. Но София от 20-те години на миналия век. Все пак разпознаваме Петте кьошета, Лъвов мост и четем на надписите оризъ, солъ, Салонъ, обущарница "О катръ сезонъ" и става ясно, че по това време в кината в столицата са въртели "Зайко спортистъ". Манделщам разказва мила история за два трамвая, които се опитват да се намерят в забързаното ежедневие в големия град. 

"Слонът и пеперудът" от Е. Е. Къмингс е последната засега книга в поредицата. Прочутият американски поет пише историите за дъщеря си и внука си. И тъй като пеперудът е внукът му, и на английски, и на български е в мъжки род. Преводачът Владимир Молев се е придържал към оригинала, но и е внесъл свой нюанс към разказите, в които животни и същества са мили едни към други и обещават да се обичат завинаги. Илюстрира ги Юлиян Табаков. За него тревите са златни, роклите на момиченцата - също.

Илюстрациите от книгите в тази серия в момента са изложени в столичната галерия "Арт алея".