Напред към стените с жива минога в пазвата

Писаният през нощта Дневник със сигурност трябва да се нарича Нощник. Най-доброто място да сложиш жива минога е пазвата и е много важно да носиш в джобовете си покривни пирони. За всеки случай. И за пироните, и за миногата. Първите могат да ти помогнат да скроиш номер на някого, като закрепиш един с главичката надолу на мястото, от което той току-що е станал, а рибата (защото миногата е риба) да пъхнеш в панталоните на неприятен човек, или да му я подариш, за да си я сготви. Всичко това обаче е невъзможно, ако не си изключително ловък, за да не си докараш неприятности. Освен ако не си невидим.

Вински си купува от аптеката френски прах за невидими (работи, ако сложиш щипка от праха в устата си, настъпиш с десния си крак палеца на левия и кажеш „Напред към стените”) и се захваща да пооправи това-онова. Заедно с аптекаря, който, разбира се, е длъжен да пробва стоката, която продава, влизат в къщата на фината госпожа Нарантери по време на традиционния чай на нейния Клуб на възглавниците и им устройват страховито представление докато те сплетничат за чирака на хлебаря и дъщерята на полицейския инспектор. След като ги отказват завинаги от клюкарстването, те се разделят. Вински хваща минога и я подарява на вечно намусения господин Халюлини, което пък го убеждава да занесе клонки от цъфналата си дива череша на дами от градчето. След това червенокосото момче предотвратява обир в къщата на Акордеониста – той просто взима инструмента на домакина и засвирва на прозореца, единственото място, от което могат да се измъкнат крадците. А, както се досещате, в този момент той е невидим.

„Вински – любимецът на града” от Апели (псевдоним на финландския писател Симо Пупонен) е иронична, забавна и бързочетивна книга – само 88 страници е, издадена на български през 1979 година. Нов вариант няма. Малко хора знаят за нея, а информация няма дори на английски. И все пак това е книгата, с която искам да отбележа 1 юни тази година. Защото такива истории правят детството много по-щастливо и обичливо.

Честит празник!

А Апели описва любовта така:

Не забравяйте, че този господин е загубил ума си по учителката. Всеки случай ние не бива да се отнасяме жестоко към мъжа с мустачките. Помнете, че той наистина страда. Боли го, поне той смята, че го боли, и това е най-главното. Боли го почти навсякъде. Когато някой мъж заболее от загубване на ума, той започва да се държи като този господин. Купува си зелена шапка – непременно зелена, а в най-лошия случай и дълъг чадър, започва да вдига прекалено високо новата си шапка за поздрав, надява жълти ръкавици и така нататък. Странно, много странно, но няма какво да прави. При извънредно тежки случаи на изгубване на ума болният си пуска мустачки.
Под секрет мога да ви съобщя, че не след дълго този непознат господин ще се ожени за учителката. Ако продължава така, той положително ще се ожени. След това може би ще започне да оздравява. Болестта ще премине. Най-напред ще окапят мустачките, после ще изчезнат ръкавиците и шапката. Позволявам си да предскажа, че след години той едва ли ще вдига шапка за поздрав на учителката. Известни са ми безброй случаи, когато такива, както казахте, кретени, неусетно се превръщат в обикновени, енергични мъже.

Илюстрациите са на Майа Карма.