Думите, които водят към дома

Колко често измисляте истории? А разказвате ли приказки? Събирате ли накуп всички думи, складирани в паметта ви, за да ги подредите в нови, непознати съчетания? А тръпнете ли в очакване какво ще се случи с чудноватото същество, което току-що се е родило в съзнанието ви? Преминем ли 7-годишна възраст обикновено вече се смятаме за твърде големи, за да правим всичко това. Защото не е сериозно, защото е вятърничаво, защото е за деца!

Приказката на Херман Хесе за възрастни "Ирис" разказва за това скъсване с думите и историите. Това отдалечаване от момента, в който е естествено да намериш нов разказ сред венчелистчетата на перуника, да поемеш по стръмната пътека, която започва от края на жълтия или виолетовия лист и се спуска към сърцевината. И води до дома. Вечната гонитба на хора, посоки, мъгляви цели, очаквания - чужди и свои, ни отвежда далеч от онова уютно място на детството, където можеш да намериш нещо вълнуващо в празния ъгъл на стаята и да измислиш дума за нещо, познато на всеки и отдавна понесло названието си на всички езици.

Дали сме забравили да назоваваме? Дали е рядък талант да измисляш думи? Дали музиката на звуците ни помага да изграждаме речта си, дори когато питаме какво ще има за вечеря?
Бих искала отговорът на тези въпроси да съдържа повече от "да" и "не" и в него да се усеща Прелюд в до мажор на Бах. Защото тогава ще намеря пътя към дома.

Честит 24 май!