Емил от Льонеберя го удря на живот

Когато Емил от Льонеберя порасне, искам да се оженя за него. И не защото има къдрави руси коси и кръгли сини очи, а след години става председател на общинския съвет. Той е талантлив (издялкал е от дърво десетки малки фигурки ), изобретателен е (вдига малката си сестричка на пилона за знамето, за да може да види Марианелунд), смел е (помага за залавянето на най-опасния обирджия в цял Смоланд) и знае как да го удари на живот. А и може да пее парчето „Куца кобила яздя аз”, нахлупил „шапкътъ” и размахал „пушкътъ”.

Рисунките са на Бьорн Борг

Вярно, че на пет години Емил успява да се напие и да напие прасенцето си и всички кокошки в стопанството, но след това го изправят пред Въздържателното дружество на Льонеберя и дава обет за трезвеност до края на живота си.

Но ето в каква компания върши своите пакости Емил: в стопанство Катхулт заедно с него живеят баща му Антон Свенсон, майка му Алма Свенсон, сестричката му Ида, ратаят Алфред, слугинята Лина и още два коня, чифт волове, осем крави, три прасета, десет овце, петнайсет кокошки, един петел, една котка и едно куче. Да не забравим обаче и дребната сбръчкана старица Кроса-Мая, която не живее в стопанството на Свесонови, но честичко идва, за да разказва на децата страшните си приказки за призраци. Освен това е готова да предскаже най-зловещото развитие от всяка случка, както и да хукне към селото, за да сподели с всички най-новата клюка. Знае най-добрите заклинания, за да се задържи смъртта по-далеч. Например: Пфу, пфу, каквото е дошло от дявола, при дявола да се завърне, да стане тъй изпомежду, о-о-о, пфу и пфу!

И докато Емил прави поне по няколко пакости на ден и след това стои наказан в бараката за дърва и дялка поредното си човече, в Катхулт се вихрят пиршества. Майката на Емил готви по няколко дни преди това кюфтенца, кървавица, задушени свински филета и телешки шницели, херингова салата, маринована херинга, кифли, ябълкова пита, пушена змиорка и разни задушени меса, пудинги, огромни баници със сладко от ягоди и разбита сметана и един особен вид наденица, която е толкова вкусна, че хората с удоволствие идват чак от Вимербю и Хултсфред, за да си хапнат от нея. И това не е нищо. Емил пък кани бедните хора от приюта на гощавка, която включва:

Една чиния кървавица
Една чиния свински наденички
Една чиния пача
Една чиния лебервурст
Една чиния метвурст
Една чиния кюфтета
Една чиния телешки котлети
Една чиния свинско филе

Една чиния булгурен салам
Една чиния картофени бухти
Една чиния маринована скумрия

Една чиния пастърма
Една чиния желиран език
Една чиния шницели
Един поднос с голямата коледна шунка
Един поднос с голямата коледна пита кашкавал
Един поднос с погачи
Един поднос с кифли
Един поднос с ръжени хлебчета
Едно буренце хвойнова бира
Една кана мляко
Един супник, пълен със сутляш
Една тава баница
Една купа захаросани сини сливи
Една тава с ябълкова пита
Една купа разбита сметана
Една купа сладко от ягоди
Една купа захаросани круши и
Едно цяло печено прасенце, гарнирано с какво ли не.

Не е ли чудесен? Но аз вече си го заплюх.

За да го забележи Алфред, Емил изведе Юлан пред войниците и викна с целия си глас:
- Къде си, Алфред? Ела, за да го ударим на живот! Не виждаш ли, че съм дошъл?
Как да не виждаше Алфред, че Емил е дошъл! Емил с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. Но Алфред стоеше сред войниците и не смееше да излезе напред, заради онзи дебел, сърдит малък дядка, дето само крещеше и се перчеше и заповядваше.
Вместо това, дебелият, сърдит малък дядка се приближи с коня си до Емил и каза много добродушно:
- Какво има, момченце? Да не си се изгубило? Къде са мама и татко?
Такава глупост Емил отдавна не беше чувал.
- Как ще съм се изгубил? - възмути се той. - Нали съм ТУК! Ако някой се е загубил, това са мама и татко!
И всъщност Емил беше прав. Малките деца можели да се загубят на панаира в Хултсфред, бе казала майка му. А сега тя стоеше в най-голямата блъсканица заедно с таткото на Емил и с Лина, и тримата се чувствуваха съвсем загубени, защото просто не можеха да помръднат.
Естествено, те веднага видяха Емил. Как няма да го видят, когато излезе напред с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. А таткото на Емил каза:
- На Емил му се готви едно ново дървено човече.
- Прав си - отвърна майката на Емил, - но как ще го спипаме?
Там беше работата, я! Ако някога сте ходили на такъв панаир, като този в Хултсфред, сигурно си представяте каква бъркотия беше там. Щом войниците завършиха показното учение и си отмаршируваха, цялото голямо поле изведнъж се натъпка с хора. Беше такава блъсканица, че човек себе си едва можеше да намери, та камо ли Емил! А Емил го търсеха не само майка му и татко му — търсеше го и Алфред. Защото беше свободен и нямаше повече учения до вечерта. Искаше му се да тръгнат с Емил да се забавляват. Но в тълпата на Хултсфредското поле беше просто невъзможно да намериш някого. Почти всички се щураха насам-натам и търсеха някой загубен приятел. Алфред търсеше Емил, а Емил търсеше Алфред; майката на Емил търсеше Емил, Лина търсеше Алфред, а таткото на Емил търсеше майката на Емил, защото по едно време тя НАИСТИНА се изгуби и таткото на Емил я търси цели два часа, додето най-сетне я намери напълно отчаяна и притисната между двама огромни мъжаги от Вимербю.
Но Емил не намери никого и никой не намери Емил. Тогава той разбра, че ще трябва сам да го удари на живот, ако иска да използва случая.

***

Трябва да ви кажа, че тази вечер салонът на Въздържателското дружество беше претъпкан! Цяла Льонеберя искаше да присъства, за да насочи Емил към трезвеност. Хорът на дружеството стоеше на подиума и когато Емил прекрачи прага, запя с пълен глас:
„О, момко, с чашата в ръка,
а в нея смъртната отрова...“
- За каква чаша ми говорят! - каза майката на Емил сърдито, но само Емил я чу.
Когато песента свърши, някакъв мъж застана и говори дълго и сериозно на Емил, а накрая го попита дали иска да даде обет за трезвеност до края на живота си.
- Защо пък да не дам - рече Емил.
В същия миг откъм вратата долетя весело грухтене и Мъничето нахълта в галоп. Тихичко беше проследило Емил и довтаса! Много се зарадва като зърна Емил на първата редица и се втурна към него. Но в залата настана голям смут. Досега във Въздържателското дружество не беше влизало прасе и членовете не искаха да го допуснат. Струваше им се неподходящо в такива случаи да присъстват прасета. Но Емил заяви:
- И то би трябвало да даде обет за трезвеност, защото яде повече череши от мен.
Мъничето сега изглеждаше прекалено весело, та Емил му заповяда „Седни хубаво!“ и за най-голяма изненада на льонеберчани Мъничето седна на задните си крака точно като куче. Изглеждаше много кротко и добричко. Емил извади няколко сушени череши от джоба си и му ги даде, а льонеберчани просто не повярваха на очите си, когато прасето веднага протегна дясното си копитце в знак на благодарност.
Всички така се увлякоха да гледат Мъничето, че едва не забравиха обета за трезвеност. Самият Емил трябваше да ги подсети.
- А сега какво, ще обещавам ли нещо, или няма?
След това Емил обеща „ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА ДА СЕ ОТКАЖА ОТ СИЛНИ НАПИТКИ И ПО ВСЯКАКЪВ НАЧИН ДА РАЗВИВАМ ДЕЙНОСТ ЗА РАЗПРОСТРАНЯВАНЕ НА ТРЕЗВЕНОСТТА СРЕД МОИТЕ СЪГРАЖДАНИ“. Тези изискани думи означаваха, че Емил никога през живота си нямаше да близне ракия и щеше да помага на други хора да станат въздържатели.
- Слушай, Мъниче, това важи и за теб! - каза Емил, след като даде обета, а по-късно в Льонеберя разправяха, че никой освен Емил не е давал обет за трезвеност заедно с прасе.