Ние, врабчетата от дървото без перушина

Драги ми господине, Йордан Радичков е гениален, а „Ние, врабчетата” - една от най-великите детски книги. Единствената българска от световна величина. Само не спори с мен и не ми пречи, докато се опитвам да ти разкажа за нея. И гледай малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си.

Най-хубавият български език е този от книгите на Радичков, а най-вкусен и звучен е в „Ние, врабчетата”. И не защото книгата е пълна с врабчово цвърчене и разни хвърковати неща за хапване. Такъв е защото чувате как дървото се отърсва от перушината си наесен още на първата страница. Усещате как голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Убедени сте, че Онова нещо ви гледа непрекъснато и е страшно трудно да се научите да летите, ако баща ви просто ви избута от гнездото. Даже крилете на пеперудата се оказват най-сухото нещо, което сте сдъвквали.

В „Ние, врабчетата” Радичков разказва от името на врабеца Джифф (името му става ясно чак в главата „Тананик”). Той геройски разчупва черупката на яйцето си, излиза на свобода и там се запознава с братчетата си – Чир, който може да лети назад, талантливият съчинител на песни Пиук, сърдитият Драги ми господине, колекционерът Чику. После към ятото се присъединяват окичената с фльонги Смрадовранка с нейното френско списание от 1903 година, китаецът Юнашка фланелка, пътешественикът Мититаки, Пешеходецът, който си подсвирква с уста и Ю. Тц, с която Джифф се заиграва на врабчета (Подсказвам: всички те са птици).

Йордан Радичков написва врабчовите истории през 1968 година по поръчка на БНТ за „Лека нощ, деца”. Нито един режисьор обаче не успява да измисли как да пренесе разказчетата на екрана. Така те си остават само на хартия. Точно както ги обичаме.

Ще ви кажа, че когато започнахме да правим гнездата си, всички тичаха непрекъснато да мъкнат строителен материал, работеха от изгрева на слънцето чак до мръкнало и за няколко дни изпокапахме. Тогава Пиук дойде да ни каже, че ако седнем да вием гнездата с песен, няма да усетим кога ще ги направим. Той даде на всички по една песен за виене на гнезда. Като почнахме да вием гнездата с нея, съвсем леко ни стана, гнездата като че сами се извиваха, или още по-точно, песента ги правеше заоблени, леко вдлъбнати, а ние само тук и там й помагахме. 

Единствен Драги ми господине не пожела да работи с песен и гнездото му стана грозно като турска керемида и толкова наклонено, че за да се задържиш за него, трябва да се връзваш с едно въже за кръста и пак не е съвсем сигурно дали вятърът няма да те отнесе нанякъде. Но Драги ми господине е бил винаги опърничав, та това не направи никому впечатление. Аз, казва, мигар нямам други грижи, та ще седна да се занимавам с лекомислени работи, драги ми господине! 

Той смята, че песента е лекомислена работа. Тя не е никак лекомислена и ще ви кажа, че дори когато човек е много изморен и не може дълго да заспи, то най-добре ще бъде да почне да си тананика наум. Като тананика наум, Сънчо чува, че някой тананика, и айде, айде, да види какво е това, дето тананика, защото си умира от любопитство. А на вас само това ви и трябва — да дойде Сънчо да надникне през прозореца. Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи. 

Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане. 

Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник!

* * *

Драги ми господине беше до такава степен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато. Веднъж той гони една мушица, нищо и никаква мушица, но нали и тя носи душица, бяга, та си къса жилите. Подире й тича мрачен Драги ми господине и й вика непрекъснато: А, защо завиваш сега наляво, когато можеш да бягаш направо, ами ме караш и мене да взимам тия остри завои! Ами че така ли се взима завой, бе драги ми господине, за малко щях да се обърна на тоя завой… Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре. Глей го сега, назад пък се връща, без даже знак да ти подаде, че ще се връща внезапно. Ако всичко започне да хвърчи така, драги ми господине, за един ден това, дето е хвърковато, ще се изтреби и ще настъпи всеобщата катастрофа. 

Докато Драги ми господине разправя всичките тия работи на насекомото, насекомото през това време хич и не го слуша, ами си плюе на петите и драска тъй бързо, че вятърът свири в ушите му. И като си гледа хвърченето, насекомото постепенно набира преднина и се отдалечава все повече и повече от преследвача си. 

Една бърза лястовица пуска своята черна светкавица подир насекомото и в следния миг там не се вижда нито светкавицата на лястовицата, нито насекомото. Ало, ало, ей, драги ми господине, къде дават така, аз да гоня, а ти да обираш насекомото! Я ела тук да ми върнеш насекомото! 

Такъв случай обаче още не е имало, щото насекомото е ничие. По-точно то е на оня, дето ще го хване, иначе някой лаком човек би турил ръка на всичко, дето хвърчи под небето, и не би оставил дори половин насекомо за другите.