Тази любов към вече случилото се e страшно важна - колкото повече живи случки има в една реалност, толкова по-богата, смислена и адекватна е тя. Затова са важни и тези хора, които се ровят в умрялото минало и го съживяват, така че то да стане жива част от нас.
Освен че историята в "Изобретението на Хюго" разказва точно за такова изравяне и реставриране на предмети и личности, самият автор Брайън Селзник доста се е поровил, за да събере материал за книгата си. В нея са скупчени черно-бели филми, позабравени личности, овехтели събития, а в речта си по случай връчването на златния медал "Калдекот" (чието спечелване от "Хюго" Селзник доста прекрасно е илюстрирал), авторът казва, че е черпил материал и мъдрост от още много произведения, на първо място - рисунките на Морис Сендак. Интересното при Селзник обаче е крайният, чисто нов формат, в който е решил да претвори събраните неща - рисувана книга в 550 страници. Според думите му "Изобретението на Хюго" всъщност не е съвсем роман, не е и рисувана книга, нито пък е графичен роман, или филм, а е съчетанието между всички тези неща.
Брайън Селзник е положил много усилия в преработването и рециклирането - всички случки, личности и идеи (които в неумели и невдъхновени ръце биха били просто суха фактология) са вплетени около оригинална сюжетна линия - истинско приключение, при това изрисувано, в което, като при всяка хубава история, ние пътуваме заедно с героите. Докато те откриват знания, умения, книги, филми, хора и приятелства, откриваме и ние с тях; докато те търсят своя смисъл, търсим и ние нашия. Учим се, че ако ровим достатъчно, все ще изскочи нещо красиво.
А Хюго (не трябва ли да е Юго, нали сме в Париж?) е съвършеният откривател и търсач на смисъл - той е без близки, без дом, живее ден за ден в гара (там, откъдето всички само минават и никой никога не спира) и точно там, из коридорите на преходното, той търси постоянното; сред неспирния поток от пътници той конструира своя автоматон и своя смисъл - това, което остава, а не просто минава.
Въпреки самобитните качества на "Изобретението на Хюго" имах два генерални проблема с нея и, доколкото изобщо е уместно сравнението с коя да е книга, продължавам да харесвам повече другите отличени с "Калдекот". Първо, Брайън Селзник не е особен виртуоз на словото, а в тази книга думите бяха прекалено много, за да не ми направи това впечатление - стилът му ми беше твърде сух и репортажен. Не че това отне от дълбочината на историята, но на места ми идваше тежко и точно като петгодишния ми племенник само чаках да дойдат рисунките, които, второ, също не ме впечатлиха особено - имаше много нежност, детайл и мисъл в тях, но в някакъв момент ми станаха монотонни и изгубих усещането за "ах", с което започнах четенето. Не подценявам обаче вложените усилия и мисъл, както и визуално-разказваческото умение, което Селзник безспорно притежава точно както добрият му приятел Реми Чарлип пише в едно свое есе, всяка страница е врата, зад която се крие удовлетворение и изненада, врата, която "разкрива промяна във всичко, което се е случило досега, във време, място и герои" и това прави отгръщането на страниците вълнуващо и силно - действително като отваряне на незнайна врата.
Благодарности на издателство "Милениум", чиито интересни решения ни показват, че на света има и такива книги. Дано изровят още чудеса.
2 коментара:
Страхотна!
И ние така мислим! :)
Публикуване на коментар