Стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана и калкан Лападунд

Крал Шкембан XXXII, наследил баща си през 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.

Ето така може да изглежда историята на една страна. Страна, в която храната и наслаждението от живота са най-важни. Където няма нужда да бързаш, почиваш си често, закъснението не е грях и навсякъде те посрещат с меню, от което можеш да си избереш вкусни закуски, защото до обяда или вечерята има още час и половина. И това може да се окаже съвършена идилична история, ако точно от другата страна на залива не живеят високи, хърбави и вечно бързащи хора, които искат да наложат своя начин на живот.

Андре Мороа пише "Лападунди и тънкофини" през 1930 година. Тогава все още не е свръхизвестният писател, член на Френската академия. Вече е написал част от биографиите, които го правят един от най-популярните в света френски автори. Но има зад гърба си още една детска история - "Страната на хилядите желания". И двете книги са част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели". Илюстрирани са от Тоня Горанова, а преводът е на Анна Сталева.

В "Лападунди и тънкофини" Мороа не се ограничава само с обичайните за детството теми - героите му са деца, но темите са глобални - непоносимостта към особеностите, войните и тяхната абсурдност и колко лесно може да живеем заедно, дори когато сме напълно различни едни от други.

Тиери и Едмон са братя в сплотено семейство, което всичко върши заедно. Но децата са различни едно от друго и по време на една разходка в гората Фонтенбло го разбират по магичен начин. Момчетата откриват път към долна земя, разделена на две отделни държави - кралството на лападундите и републиката на тънкофините. В едната живеят дебелички благи хора, в другата - тънки и нервни, и двете "раси" никога не се смесват. Тиери е "клечо", а Едмон "дундьо", затова двамата са пратени в две различни посоки от граничните служби - така братята за пръв път се оказват разделени. Скоро децата са въвлечени във война между двете държави, възникнала по на пръв поглед незначителна причина - името на остров по средата.

Братята трябва да се изправят един срещу друг, но се опитват да внесат разум у воюващите. Бавните и спокойни лападунди са покорени от войнствените тънкофини, масово се разпространяват диети за вталяване, но в същото време хубавият живот и удоволствията бавно и постепенно навлизат в ежедневието на строгите тънкофини и това се оказва достъчно, за да заживеят заедно. Така стандартното меню, в което може да се намерият стриди от нос Цоцолана, хайвер от река Дундана, омар по Лапабургски, калкан Лападунд и много други, се оказва свързващо за разделените долноземци.

Мороа ни показва абсурдността на отношенията между възрастните понякога и как политиката може да се влияе от настроенията на участниците в преговорите. В същото време тази книга е вкусна, тя е химн за хубавата храна и наслаждението от удоволстията в живота, бавното и спокойно преминаване през ежедневието и как тази липса на агресия може да покори войнствените хора.

А ето още един откъс, който показва как може да си живееш славно и с удоволствие:

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

Книгите, които удължават детството до безкрайност

Знаете отношението на Пипи Дългото чорапче към порастването. Магическата реплика "Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна" се повтаря многократно, поне до 12-13, но вероятно нещо се губи в превода или хапчетата са изветрели с годините, защото накрая всички се оказваме големи. Но ако сме изминали пътя от малки до сериозни хора с любими детски книги, никога не ставаме от онези, които питат "Какво работят родителите му? Колко тежи?", а сме от тези, които смятат, че е по-важно да знаят дали новият ви приятел събира пеперуди. И е така, защото сме го научили от Екзюпери.
В Деня на детето реших да събера на едно място всички книги, които съпътстваха детството ми, и които продължават да съпътстват пътешествието ми през живота. Ето ги:

"Алиса в страната на чудесата. Алиса в огледалния свят", Луис Карол
"Страната на хилядите желания. Лападунди и тънкофини", Андре Мороа
"Пчелица", Анатол Франс
"Ние, врабчетата", Йордан Радичков
"Пипи Дългото чорапче" и "Емил от Льонеберя", Астрид Линдгрен
"Романи за деца", Ерих Кестнер
"Приключенията на Незнайко", Николай Носов
"Приключенията на Лукчо", Джани Родари
"Приключенията на Саламури", Арчил Салакаури
"Неведимото дете" и "Омагьосаната зима", Туве Янсон
"Вински, любимецът на града", Апели
"Малкият Никола", Рьоне Госини
Гръцката митология, преразказана за деца от Д. В. Акритас
"Приказки от стари времена", Ивана Бърлич-Мажуранич
"Принцът и девица-звездица", Фани Пейчева
"Светулки", Ян Марчишек
"Сребърните кънки", Мери Мейпс Додж
"Тайната градина", Франсис Ходжсън Бърнет
"Приказка без край", Михаел Енде
"Мечо Пух", Алън А. Милн
"Малкия принц", Антоан Дьо Сент Екзюпери
"Зайчето Питър", Беатрикс Потър
Индийски приказки
Френски приказки
Африкански приказки
"Приказки", Братя Грим
"Приказки", Ханс Кристиан Андерсен
"Приказки", Вилхелм Хауф
"Приказки", Шарл Перо

Това бяха книгите, които прочетох безброй пъти и които продължавам да чета. Иска ми се по онова време да имаше на български "Хрониките на Нарния" от К. С. Луис или детските истории на Силвия Плат, Е. Е. Къмингс, Морис Сендак и други появили се по-късно. И все пак известен брой години, след като навърших 10, мога да ги разгърна за пръв път. А това удължава детството до безкрайност!

Честит празник!

Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца. Не гълтай кости от херинга

„Боса ходя, боса ходя, боса ходя!”, побягва от хамбара шарената кокошка кудкудякайки, а малката Луси, която е изгубила кърпичките си, озадачена се отправя към върха на един хълм, за да ги търси. Тази история е една от 27-те в новата книга с приказки на Биатрикс Потър. Пълно издание пише върху корицата й. В нея са легендарните „Зайчето Питър”, „Джереми рибаря”, „Котенцето Том” и най-любимата ми „Джемайма Патравата патица”, която научава по трудния начин, че на елегантни господа с рижи мустачки не трябва да се доверява. Луксозната книга с твърди корици и впечатляващите 400 страници е на „Труд”, които официално издават историите на Потър в България.

За пръв път приказките на британската илюстраторка и писателка сме чели в албумно издание от 1979 година, преведени от Александър Шурбанов. Текстовете в новото са в превод на Калина Бахчеванова. Някои от тях излизат за пръв път на български, например за Самюел Мустачко или Рижко и Шаро, също за Тими Сивокрачко, Джони Градската мишка и Прасчо Любезни.

Всички истории в тази книга са предшествани от кратък текст, който разказва как и за кого я пише Биатрикс Потър. Повечето приказки са измислени, за да зарадват някое дете. Къщата на илюстраторката била пълна с животни, тя имала зайчета, котки, даже прасенце. Всяко от тях после се превръща в герой в някоя забавна история с много приключения и дебнещи опасности. Приказките на Потър често въвеждат в тънкостите на доброто възпитание и учат на вежливи обноски – на миша вечеря например не е възпитано да се пита за дължината на опашката на сътрапезника, а осем блюда не са твърде много, но можем да приемем, че са достатъчно. Край трапезата, разбира се, се сяда добре облечен и с бяла вратовръзка, но все пак дългата опашка е за предпочитане.

Някои истории в тази книга са кратки, като „Зайчето Питър”, други, като „Глостърския шивач”, са за по-дълго будни слушатели, а трети  - като „Прасенцето Робинзон”, са за цяло пътешествие, а всяка вечер може да се чете по една от осемте глави.

Можете да научите много от Биатрикс Потър. Например, че свещите се държат странно в топло време, а трябват шест мишки, за да пренесат една-единствена свещ, не е правилно да ядеш клиентите си, „кредит” е когато една клиентка купува сапун, вместо да плати веднага, казва, че ще плати друг път. С ей такива полезни за живота и делата неща учи тази голяма книга.

А ако се чудите какъв съвет можете да дадете на малко прасенце преди път (като изключим осемте ментови бонбона в хартийка с полезни съвети), ето няколко предложения: „Пази се от капани, кокошарници и бекон с яйца.” или „Гледай внимателно табелите и километричните камъни; не гълтай кости от херинги...”. Особено преди Коледа!

И още малко коледни стихове от Биатрикс Потър:

Първото прасенце отишло на пазара,

второто пък цял ден у дома прекара,

третото прасенце похапна си месце,

четвъртото прасенце няма нищо да яде,

петото прасенце печално проплака –

пътя къщи изгубило в мрака.

С каквото заспиваш, с това се събуждаш

Първите будители в живота са детските писатели. Или онези баби, дядовци или родители, които могат да измислят истории. Но те са малко и не всяко дете има късмет да се роди край такъв разказвач.

Моята баба измисляше приказки от време на време, стига да беше в добро настроение. Спяхме в една стая и в зимните вечери, след като изгасяхме осветлението, последните пламъци от огъня в печката мърдаха по стените и тавана и тя сякаш изтегляше първото изречение от тези светлини и сенки. Героите й бяха класически български митологични образи - караконджули, които живеят на тавана, змейове, самодиви. Май любими й бяха страшните истории. Особено ако бяха поучителни.

Тогава си мислех, че вече е чела тези истории някъде и само ги преразказва. Но сега - години по-късно, когато вече няма как да я питам, си давам сметка, че тя нито веднъж не повтори история и когато я карах да разкаже отново някоя приказка, казваше, че вече не я помни. Смятах, че пак е в лошо и капризно настроение и затова не иска.

Нейното семейство беше прочуто с разказвачите си, по-голямата й сестра можеше да разсмее всекиго. Баба ми също можеше да те разсмее, но предпочиташе да ти разкаже нещо, което да те накара да оправиш запретнатата черга или да не си хвърляш дрехите по земята, или да се научиш да месиш - задължително умение за младо момиче. Така че още помня историята за оная девойка, която отказвала да се научи да меси хляб и когато се омъжила, а майка й отдавна била умряла, ходела с тестени ръце да плаче на гроба й. Съвсем в традициите на българските народни приказки.

Запомнила съм и една нейна семейна история. Тя имала 3 сестри. Най-голямата била красавицата Мария. Когато била на 15 години, я обикнал змей. На неделното хоро тя вместо да се хване да играе с другите, заставала малко встрани, гледала към рояк мушици с леко извърната нагоре глава и си говорела с тях. Няколко месеца по-късно починала. Тази история сестра ми я помни малко по-различно, така че не е ясно дали наистина се е случила, или и тя е измислена от баба ми.

Години по-късно разгърнах книгата "Вампири, гондураци, върколаци" от Красимир Мирчев с илюстрации от Виктор Паунов. В главата за змея, открих, че той се явява на любимата мома в образа на рояк мушици.

Ето това е моята истинска история, която ме пробуди!

Честит празник!