Шумът на върбите feat. Реката & Дивата гора

Не си падам по Жабока! Той е богато, нагло копеле със страхотни приятели. Не, не ме притеснява, че има много наследени пари. Нито това, че ги харчи за моментни прищевки. Даже ми се вижда супер да се захласваш по различни неща всеки ден и веднага да се втурваш да задоволяваш желанието си. Но тоя Жабок е измислен от Кенет Греъм като глупаво, прахосническо, неблагодарно, самодоволно, егоцентрично земноводно (това тук е обида, а не констатиране на факта, че жабите са земноводни). Престъпно е да ти пробутат герой за назидание в чудесна книга.  А че „Шумът на върбите” е такава, няма съмнение. Всеки друг обитател на Реката или Дивата гора е описан с най-очарователно-реалистичния антропоморфизъм, който можеш да срещнеш в книга (освен при Оруел).

Иска ми се да живея в скромната къща на Къртичко, да се спускам по реката с лодката на господин Плъх, да се забъркам в неприятностите на господин Видрок, а господин Язовец да ме включи в мудните си кроежи. Но може би още повече ми се иска да нахраня мишлетата коледари на коледната си трапеза. Охотно бих се включила и в героичното спасяване на имението на Жабока от подлите невестулки и белки.

И все пак преди всичко бих предпочела да съм редактор на Кенет Греъм, за да го принудя да преосмисли партията на Жабока.

- Вярвай ми, млади ми приятелю, няма нищо - абсолютно нищо, което да си заслужава да го правиш дори и наполовина, колкото да плаваш с лодка - просто да се шляеш ей така с нея, насам-натам. Просто да се шляеш - продължи той замечтано, - да се шляеш... насам... натам... с лодка... да се шляяяеш... насам-натам... с лодка... - невъзмутимо продължи господин Плъх, като се изправи с весел смях. - На кърмата, на носа или на дъното на лодката, все едно! Няма значение! Наистина нищо няма значение и точно това е най-хубавото! Дали бягаш от нещо, или не, дали стигаш до крайната си цел, или пък изобщо никога никъде няма да стигнеш, ти винаги си зает, но всъщност никога не правиш нищо конкретно, а и когато го правиш, винаги има нещо друго, което да правиш, и ти можеш да го правиш, ако искаш, но много по-добре е да не го правиш.

      Просто... това е... Река!
- Реката! – поправи го господин Плъх.
- И ти наистина живееш на Реката? Какъв весел живот! - попита Къртичко.
- На нея, с нея, по нея, върху нея и вътре в нея - отговори му той. - Тя ми е и брат и сестра, леля и чичо, а и приятел, а също от нея се храня, става и за пиене, и, естествено, за миене и за пране. Тя е моят свят и аз не желая друг! Това, което Реката няма, не си струва да го имаш, и това, което Реката не знае, не си заслужава да го знаеш! Господи! Какви времена сме преживели заедно! Все едно дали през лятото или през зимата, през пролетта или през есента, с нея винаги е забавно и вълнуващо. Когато тръгне буйното февруарско течение, таваните и мазетата ми се пълнят с вода, толкова много вода, колкото никога не бих могъл да изпия, а мътните кафяви вълни се леят покрай прозореца на хубавата ми спалня. Ами какво само става, когато водата се отдръпне и остави на показ малки кални островчета, които миришат на сливов сладкиш, а тръстиката и бурените задръстят каналите? Мога да се шляя колкото си искам по по-голямата част от руслото й, без да си измокря обувките и да си намирам прясна храна и разни други полезни неща, които немарливите хора изпускат от лодките си.

„Шумът на върбите” може да се намери в няколко нови издания на нашия книжен пазар. Предпочитам обаче това на „Труд” в превод на Жана Тотева, която има благоразумието да нарече господин Плъх господин Плъх, а не със снизходителното Плъхчо, както е в други версии. Тук сме включили чудесните илюстрации на E. Х. Шепард от пръвото издание на книгата през 1908 г.