Любимата ми детска книга е... А на теб?

Днес е Световният ден на книгата и авторското право. От ЮНЕСКО избират тази дата, защото на нея през 1616 г. са починали Сервантес и Шекспир. Тя е важна и заради отбелязването на смъртта и раждането на Морис Дрюон, Халдоур Лакснес, Владимир Набоков и др. Идеята за този празник идва от Каталуния, където се чества Св. Георги Победоносец и незнайно защо се подарява книга. Ще последваме традицията и ще дарим книга на някого от почитателите на четенето, който разкаже за своето любимо детско четиво в коментара под публикацията.

Ние пък събрахме на раздумка няколко човека, които си признаха кои са любимите им детски книги. А както знаем историите, които сме чели и са ни били любими като деца, ни правят възрастните, които сме сега. Какво е накарало режисьорката Нина Димитрова, вокалът на Д2 Деян Каменов, политологът Евгений Дайнов и водещият Даниел Ненчев да станат такива, каквито ги знаем днес, ще разберем ето тук:

Нина Димитрова, режисьор в театър "Кредо"

"Всичко хубаво, което се е случило на тази земя, първо се е случило в нечие въображение", казва Астрид Линдгрен. През прозореца на моето детско въображение с тихичко бръмчене долетя едно закръглено човече с перка на гърба, скромно определящо себе си като "умен, красив, прилично дебел, мъж в разцвета на силите си". Неговата перка и до днес бръмчи в главата ми. Явно съм изперкала още в детството си, защото сега, когато аз самата съм "в разцвета на силите си", продължавам да искам да летя над покривите на къщите. Е, перка на гърба не ми порасна, но разбрах, че мечтата за летене е в нас самите и само въображението сбъдва тази мечта. И не се "гнервира"” на тези, които биха ме сметнали за "перко". Те не са виновни, че в детството си не са срещнали Карлсон, който живее на покрива им.

Деян Каменов, вокал на Д2

Любимите ми детски книжки бяха "Приказки по телефона" и "Продавач на надежда" на Джани Родари. Купи ми ги майка ми – тя беше тази, която ни образоваше. Спомням си историята на Валери Петров за малката Лили, което ходило по морското дъно и срещнало рибата Хрили – тя била много голяма, надута и страшна, но после с момиченцето станали приятелки. Тези книги са свързани с най-хубавите години от детството ми, когато всичко беше истинско, когато тичах навън на воля. Бях диво хлапе и не мислех за нищо. Точно тогава четях тези книги.

Евгений Дайнов, политолог

"Шумът на върбите" от Кенет Греъм беше любимата ми детска книга. Тя е хем детска, хем за възрастни, както най-яките детски книги. Във всяка възраст откриваш различни неща в нея и се отъждествяваш с различен герой. Сега аз съм Язовеца. Четох я за пръв път през 67-68 година – тогава всички я знаехме, сега е неизвестна.

Най-доброто описание на реките и какво става по тях е в тази книга. А аз съм речен човек. Има много юнашки моменти в „Шумът на върбите”, както когато накрая всички се събират и освобождават къщата на Жабока. Скоро пак я четох.

По-късно харесвах "Тримата мускетари" и по същия начин в различни периоди се отъждествявах с различни герои – в началото бях Дартанян, после съм бил и Портос, а сега може би съм Атос.

Даниел Ненчев, телевизионен водещ в БНТ

Книгата, която е оставила следа в съзнанието ми, е „Андерсенови приказки” с меките, приказни илюстрации на Любен Зидаров, които те потапят в друго време. Приказките, които си спомням, са „Грозното патенце”, вероятно защото преди 25 години ми показа, че в живота всичко е възможно. Също „Палечка”, с нейния чудесен, фантазен свят, от която разбрах, че чудесата могат да бъдат преживявани, дори само докато четеш. И „Малката кибритопродавачка” - първото прочетено нещо, което ме разплака. Дотогава плачех само при игри, падане и ставане. Това събитие, това ново преживяване за мен, ме привърза към литературата завинаги.

Другият Питър Пан в Дроздовото гнездо

Един ден Питър Пан долита в къщата на Уенди, за да търси сянката си, и отвежда момиченцето и братчетата му в Небивалата земя. Там има индианци, пирати, русалки и безброй приключения. Без съмнение историята си има всичко, за да се хареса и на деца, и на възрастни. Затова всички я знаят и заради съпътстващата индустрия ни залива отвсякъде. 

Зад тази супер популярна книга, която в началото се е наричала „Питър и Уенди”, обаче стои много тъжна история. Джеймз Матю Бари поема настойничеството над децата на приятелката си Силвия след нейната смърт. В разказите, с които ги забавлява, се появява за пръв път и Питър Пан, наречен на едно от момченцата. Отношенията си с хлапетата Бари описва в книгата „Бялата птичка”, появила се по книжарниците през 1902 г. Четири години по-късно части от нея са издадени под името „Питър Пан в Кенсингтън гардън”. Ето за тази книга искам да ви разкажа.

Докато вървим по Голямата алея на Кенсингтън гардън и отбелязваме забележителностите, като например къщичката, в която се крил Мармадюк Пери, защото се държал зле три дни подред и го наказали да носи дрехите на сестра си, или Изгубената къща, където, ако си се изгубил, казваш на пазача и той те намира, срещаме всякакви деца с бавачки. При смокините стоят надутите персони, които идват с две бавачки или с една майка и една бавачка - те никога не се цапат, най-много да си подават топка. Край Кръглото езеро в средата на парка пък се събират пътешествениците, на които вуйчо им може да им е подарил яхта, но след първото пускане на вода си я оставят вкъщи и продължават да плават с пръчколодка, която преди да попадне във водата, си прилича на обикновена съчка, но във водата се превръща в кораб, който кръстосва моретата. Но това са дневни истории, защото нито едно дете не го водят в парка след залез слънце, а тогава, ясно е, се случват най-интересните неща. Нощем там броди Питър Пан, който живее на острова насред Серпентината и плава с Дроздовото гнездо. Той избягал от къщи, когато бил само на седем дни, и прелетял до Кенсингтън гардън. Било след залез слънце и наоколо гъмжало от елфи.

В чудатата история в „Питър Пан в Кенсингтън гардън” се появява поетът Пърси Биш Шели, а после и една коза, но в нея има най-много птици, които снасяли яйца, от които се излюпвали птичета, които пък по-късно се превръщали в бебета.  Но всъщност ще е по-добре сами да прочетете книгата.

Сетне стигаме до Хълма. В тази част на Голямата алея стават всички важни надбягвания. И дори да нямаш никакво намерение да бягаш, наистина хукваш, щом стигнеш до Хълма – толкова мамещо и омагьосващо място е то. Страшно забавно е да се надбягваш по Хълма, но когато е ветровито, не можеш да се надбягваш, понеже, когато е ветровито, просто не си там. Затова пък падналите листа се надбягват вместо теб. Нищо на света не умее да се забавлява по-добре от едно паднало листо.

***

Пътечки от всички посоки се тълпят като деца край езерото. Някои от тях са обикновени, с перила от двете страни, и са направени от мъже с ризи, но има и чудни пътечки, някъде широки, а другаде толкова тесни, че можеш да се разкрачиш и да ги яхнеш. Те се наричат Пътечки, които са се Направили Сами и на Дейвид много му се искаше да ги види, когато се правят. Но както повечето най-чудесни неща, случващи се в парка, и пътечките се правят, смятаме ние, през нощта, когато паркът е затворен. Остава да решим защо те все пак се правят. Ами защото това е единствената им възможност да стигнат до Кръглото езеро.

***

Питър се отчаял  и какво мислиш, че направил? Седнал на таблата на леглото и засвирил със свирката си една прекрасна приспивна песен на майка си. Съчинил я върху тона, с който тя казала „Питър!”, и я свирил, докато сълзите й изсъхнали.И накрая , знаеш ли, отлетял. Два пъти се връщал от прозореца – искал да целуне майка си, но се боял, че нежният допир на целувката ще я събуди, затова най-после й изсвирил със свирката една целувка, пълна с обич, и отлетял в парка.

„Питър Пан в Кенсингтън гардън” е издадена български от „Труд” с името „Първите приключения на Питър Пан”. Използваните тук корица и илюстрации са на Артър Ракъм от първото издание на книгата.

Любимата ми детска книга е... А на теб?

Днес отбелязваме Междунородния ден на детската книга. На 2 април 1805 г. в Дания е роден всепризнатият майстор на приказките – Ханс Кристиан Андерсен. 

По този случай поканихме няколко книжни люде да споделят с нас за техните любими детски книги. Благодарим им от сърце! А ако и ти последваш примера им в коментар под публикацията, ще участваш в томбола за награда. ;)

Вал Стоева, автор и главен редактор на www.DetskiKnigi.com
Детските книги са моята вселена от близо 27 години, когато с помощта на баба се научих да чета на 4-годишна възраст. Приказки, гатанки, дори романи – "изгълтвах" всичко от семейната библиотека, а после и от градската. И трябва ли да посоча своя най-любима книжка, не мога да го сторя. Обаче имам спомен за една история, свързана със "Сан Феличе" от Александър Дюма... Четвърти клас. Час по български език. Всички учат падежите, а аз тайно чета под чина въпросния роман. Учителката ми задава въпрос, но аз изобщо не я чувам и тя, издебвайки ме, открива книгата. Ужас, позор, очаквам, че ще ме изгони от час и ще се срамувам до края на живота си... Нищо подобно! Получих разрешение да чета каквито си искам книги във всички часове и по български език, и по литература.

Зорница Христова, издател в "Точица" и преводач
Когато бях малка, толкова обичах да чета, че се криех, за да не ме видят и да не ме накарат да правя нещо друго (например да бърша прах). Харесвах всякакви книги, но имаше някои, които не можех да дочета, просто желанието ми да "вляза" в тях беше по-силно от желанието да разбера какво става. Такава книга беше "Баронът по дърветата" на Итало Калвино – дочетох я чак преди година. Да живееш сред клоните, никога да не докосваш земята, да съществуваш в някакъв паралелен свят… неустоимо. По същия начин не успявах да дочета "Моби Дик", защото исках да се намеся в сюжета – на страната на кита, разбира се. А най-красивата ми книга беше "Андерсенови приказки" с илюстрации на Марайа, която имах от детските години на майка ми.

Нева Мичева, преводач

Единственото безсмъртие е щастието. Един от подстъпите ми към него е добрият парадокс в литературата: стъпка извън логиката, но радостна и смислена. В делника напускането на логиката е най-често глупаво (тръгнеш ли си през прозореца на десетия етаж, ще се убиеш). Не и в литературата (Питър Пан си тръгва през прозорците, когато пожелае). Една от най-очарователните книги от детството ми е царство на парадоксите: "Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт" на Незвал (прев. Александър Раковски), с илюстрации на великия Иржи Трънка. "Глава шеста, в която Аничка Дребосъчето бяга в щафета, но без да я добяга, защото вижда смъртта" – в този дух са озаглавени петдесетте й глави. Заради нея всеки път, като видя камила, си казвам: "О! Корабът на пустинята!" Или роза: "Чудна розо, не си млада, / ще умреш през есента." И още: "Всяко шушу-мушу е дяволска работа!"

Страница от "Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт"

Златка Паскалева, преводач и литературен агент в "Антея"

Като момиче, отгледано с момчешка детско-юношеска библиотека, просто нямаше как - "Хвърчащата класна стая" беше една от първите ми детски книги. Израснах без "Малки жени", "Хайди" и "Мери Попинз" – на приятелство и смях, на вярност, честност и смелост ме научиха момчетата: Матиас и Ули, Джони и Мартин, и Себастиан; и Юстусът, и Непушачът. Винаги съм ги обичала повече от всички, за които четях по-късно: повече от всички мускетари и капитани-китоловци. Това бяха момчета, които мечтаех да са мои приятели. И знаех, че ако ги срещна някога, ще ги позная.

Отначало ми четяха Ерих Кестнер. После почнах сама да си го чета. И се влюбих. Като дете мислех, че заради него обичам снежни човеци, палачинки, дакели и сиамски котки. По-късно ми стана ясно, че Ерих Кестнер ме е научил какво е да се смееш през сълзи. Той беше първият. А това не се забравя никога.

Милена Златарова, bookcrosser и автор в www.AzCheta.com 
Купих си "Академията на господин Мастилено петно" от Ян Бжехва с някакви мои парички, след като я бях заемала най-малко десет пъти от детско-юношеската библиотека, разположена в красива стара къща на ул. "Славянска". Всяко дете мечтае за такава академия, в която се лекуват болните предмети; хубавите сънища се стриват на цветен прах и стават на таблетки за добър сън; луничките са отличия за добър успех, а ястията се приготвят от цветни стъкълца, пламъчета на свещи и щрихи от четка за рисуване. Друго си е да си обелиш за закуска една гръмотевица, да прескочиш за кутийка кибрит при Малката Кибритопродавачка и да учиш мастилография. Малко странна, но искряща като калейдоскоп и пленяваща въображението, тази книга остана един от най-незабравимите спомени от детството ми.

Антон Стайков, художник и автор на "Кратка история на българския комикс"

Когато ме попитат кои са любимите ми детски книги, винаги се опитвам да разделя детето, което ги е чело тогава, от възрастния, който споделя любимите си текстове с децата сега, като голям. Отделни изречения не съм забравял никога: "Отначало петното беше топло и мокро, после стана студено и мокро", "... успях да ви спася от вълнените гащи" от "Пипи Дългото чорапче", "Бе сгладне и честлинните комбурси..." и "... о’вир и ливада", "... изучавахме френски, пиано и пране" от "Алиса в Страната на чудесата". Някои книги открих скоро и винаги с радост споделям с деца историите от "Малкият Никола" или "Калвин и Хобс".

Книгите на Госини и Семпе се издават на български от издателство "Колибри"

Кремена Михайлова, запален читател
Може ли да има по-подходящ подарък от „Кукувицата“ на Елин Рахнев в коледната нощ? Не защото съм „за“ традициите (напротив, предпочитам неща като тази богата на фантазии и цветове книжка) се уединих с нея, когато голяма част от световното население приготвяше трапези и прически.

Спечелиха ме бащата и детето, хваната за ръце и почти докосващи облаците. Спечели ме и закъсняването - веднъж в живота си не успях да закъснея... Но мога да опитвам още. Щом и аз съм имала кукувица "като карта на света, преливаща от обещания за приключения и пътешествия". Книжката е изпълнена с познати възрастни: директорът, който успя да бъде ягодово примамен, ми заприлича на любимия Ян от "Обслужвал съм английския крал", учителката ми напомни на учителката по литература на сина ми, и чистачката – нямаше как да не си помисля за портиерката от "Елегантността на таралежа". Един детско-възрастен свят, близък до моя.

Христо Блажев, блогър и издател в Deja Books 
Любима детска книга... Хм... Това си е бой на негри в тъмна нощ, една ще вземеш, безброй други ще пренебрегнеш, но нейсе. Спирам се на „Войната на таралежите“ от Братя Мормареви, защото не мога да преброя колко пъти съм я чел и препрочитал, та до днес го правя поне веднъж годишно. Продължава да ме опива магията на този роман, описващ време, което не помня, общество, което не разбирам съвсем, и все пак децата - тези комети от идеи и желания - те са ми понятни във всяко свое действие и порив.

Това е книга, която пробива примирението на времето си, която ясно показва, че няма строй, който да пречупи младите, ако те самите имат желание да воюват за свободата си - и за всичко останало, което им хрумне, разбира се.