Напред към стените с жива минога в пазвата

Писаният през нощта Дневник със сигурност трябва да се нарича Нощник. Най-доброто място да сложиш жива минога е пазвата и е много важно да носиш в джобовете си покривни пирони. За всеки случай. И за пироните, и за миногата. Първите могат да ти помогнат да скроиш номер на някого, като закрепиш един с главичката надолу на мястото, от което той току-що е станал, а рибата (защото миногата е риба) да пъхнеш в панталоните на неприятен човек, или да му я подариш, за да си я сготви. Всичко това обаче е невъзможно, ако не си изключително ловък, за да не си докараш неприятности. Освен ако не си невидим.

Вински си купува от аптеката френски прах за невидими (работи, ако сложиш щипка от праха в устата си, настъпиш с десния си крак палеца на левия и кажеш „Напред към стените”) и се захваща да пооправи това-онова. Заедно с аптекаря, който, разбира се, е длъжен да пробва стоката, която продава, влизат в къщата на фината госпожа Нарантери по време на традиционния чай на нейния Клуб на възглавниците и им устройват страховито представление докато те сплетничат за чирака на хлебаря и дъщерята на полицейския инспектор. След като ги отказват завинаги от клюкарстването, те се разделят. Вински хваща минога и я подарява на вечно намусения господин Халюлини, което пък го убеждава да занесе клонки от цъфналата си дива череша на дами от градчето. След това червенокосото момче предотвратява обир в къщата на Акордеониста – той просто взима инструмента на домакина и засвирва на прозореца, единственото място, от което могат да се измъкнат крадците. А, както се досещате, в този момент той е невидим.

„Вински – любимецът на града” от Апели (псевдоним на финландския писател Симо Пупонен) е иронична, забавна и бързочетивна книга – само 88 страници е, издадена на български през 1979 година. Нов вариант няма. Малко хора знаят за нея, а информация няма дори на английски. И все пак това е книгата, с която искам да отбележа 1 юни тази година. Защото такива истории правят детството много по-щастливо и обичливо.

Честит празник!

А Апели описва любовта така:

Не забравяйте, че този господин е загубил ума си по учителката. Всеки случай ние не бива да се отнасяме жестоко към мъжа с мустачките. Помнете, че той наистина страда. Боли го, поне той смята, че го боли, и това е най-главното. Боли го почти навсякъде. Когато някой мъж заболее от загубване на ума, той започва да се държи като този господин. Купува си зелена шапка – непременно зелена, а в най-лошия случай и дълъг чадър, започва да вдига прекалено високо новата си шапка за поздрав, надява жълти ръкавици и така нататък. Странно, много странно, но няма какво да прави. При извънредно тежки случаи на изгубване на ума болният си пуска мустачки.
Под секрет мога да ви съобщя, че не след дълго този непознат господин ще се ожени за учителката. Ако продължава така, той положително ще се ожени. След това може би ще започне да оздравява. Болестта ще премине. Най-напред ще окапят мустачките, после ще изчезнат ръкавиците и шапката. Позволявам си да предскажа, че след години той едва ли ще вдига шапка за поздрав на учителката. Известни са ми безброй случаи, когато такива, както казахте, кретени, неусетно се превръщат в обикновени, енергични мъже.

Илюстрациите са на Майа Карма.

Поезия от крайните квартали

Четенето задоволява всички сетива. Поне на някои книги. Слушаш шума от разгръщането на страниците, усещаш миризмата на хартията и мастилото, докосваш корицата и пръстите ти проследяват лекото изпъкване на лака, разположен върху заглавието и някои малки детайли (не върху цялото), дланите ти се плъзгат гладко по страниците, ако е избрана гланцирана хартия, или по-бавно, скърцайки, ако е обемна. Някои даже опитват всичко това как е и на вкус.

И все пак зрението си остава най-задоволеното сетиво (като изключим съзнанието, което ми се иска да причисля към сетивата). А най-стимулираща напоследък беше „Приказки от крайните квартали”. Задоволството започна с корицата и докосването на лака върху буквите и отвора върху скафандъра и продължи с форзаца (това веднага стана любимата ми част от книгата), където очите ми се спряха задълго. Нямаше как да отгърна нататък към приказките без да проследя всяка от малките рисунки, от които можеш да си сглобиш хиляди свои истории. И все илюстрирани от Шон Тан. А Шон Тан е Бог.

В тази книга има петнайсет приказки и всеки може да си избере най-любима. А може и да не успее, защото всяка е толкова различна, че е трудно да се спреш на една. И все пак аз си заделих две. „Историята на дядо” е един от най-хубавите любовни разкази, които съм чела. В нея съвсем банално има сватба, но преди да стигнат до нея влюбените заминават на предбрачно пътешествие. Тръгват, въоръжени с компас и традиционните сватбени ботуши със стоманени бомбета, а в запечатан плик има списък от предмети, които трябва да открият, следвайки указанията в гатанките, зададени от гостите. Двамата продоляват стотици страшни препятствия преди да се върнат за сватбената церемония.

„Далечен дъжд” ми разказа преводачката на книгата Нева Мичева още преди да съм разгърнала страниците и идеята беше толкова впечатляваща, че произнесох финала заедно с нея без да съм чела историята. Шон Тан е измислил идеалната машина за създаване на добра поезия от лоша.

Сега се сещам, че май и „Ерик” не мога да оставя извън любимите си приказки на Шон Тан. Или „Клечовците”...

Но ето отрязък от една от историите:

Отдавна тайничко се надявах на гост от чужбина – толкова много неща имах за показване. Веднъж и аз да бъда познавачът на мястото, извор на интересни факти и мнения. За щастие Ерик беше много любознателен и винаги задаваше куп въпроси.Само дето не очаквах въпросите да са точно такива.Повечето пъти успявах да отговоря само: „Не знам точно” или „Просто си е така”.И никак не се чувствах полезен.Бях си намислил всяка седмица да го водя на екскурзия. Имах твърдото намерение да покажа на госта ни най-хубавите местенца в града и околностите. Той май си прекарваше добре на нашите излети, но и това не мога да кажа със сигурност.През повечето време Ерик сякаш по се вълнуваше от дребните неща, които намираше по пода.Аз иначе може би щях да се огорча, но в случая не забравях думите на мама за културните различия.И не се разстройвах много.

Думите, които водят към дома

Колко често измисляте истории? А разказвате ли приказки? Събирате ли накуп всички думи, складирани в паметта ви, за да ги подредите в нови, непознати съчетания? А тръпнете ли в очакване какво ще се случи с чудноватото същество, което току-що се е родило в съзнанието ви? Преминем ли 7-годишна възраст обикновено вече се смятаме за твърде големи, за да правим всичко това. Защото не е сериозно, защото е вятърничаво, защото е за деца!

Приказката на Херман Хесе за възрастни "Ирис" разказва за това скъсване с думите и историите. Това отдалечаване от момента, в който е естествено да намериш нов разказ сред венчелистчетата на перуника, да поемеш по стръмната пътека, която започва от края на жълтия или виолетовия лист и се спуска към сърцевината. И води до дома. Вечната гонитба на хора, посоки, мъгляви цели, очаквания - чужди и свои, ни отвежда далеч от онова уютно място на детството, където можеш да намериш нещо вълнуващо в празния ъгъл на стаята и да измислиш дума за нещо, познато на всеки и отдавна понесло названието си на всички езици.

Дали сме забравили да назоваваме? Дали е рядък талант да измисляш думи? Дали музиката на звуците ни помага да изграждаме речта си, дори когато питаме какво ще има за вечеря?
Бих искала отговорът на тези въпроси да съдържа повече от "да" и "не" и в него да се усеща Прелюд в до мажор на Бах. Защото тогава ще намеря пътя към дома.

Честит 24 май!