Кленов лист в края на ноември

„Всяка сутрин се събуждаше с едно и също тайнствено очакване и веднага започваше да забравя, а долината се приближаваше все повече. Никой не го безпокоеше, никой не му казваше кой е”. Така започва дългият път на Старчето към мечтаната Муминска долина. И тъй като в края на ноември всеки е обзет от носталгия по лятото и си мечтае за слънце, морски бриз и бистър ручей с рибки, в същата посока се запътват още няколко странни същества – съвсем различни едно от друго, но еднакво самотни.

Филифьонката едва не пада от покрива, на който се е покатерила, за да измие прозорците преди да е дошла зимата. Обзета от ужас тя взема решение да отиде на гости на Мама Муминка. Досадният Хемул иска да усети в ръката си руля на лодката си (която никога не е изкарвал в морето) и да пори вълните. Мечтае си да сподели това мъжко преживяване с Татко Мумин. Волният Снусмумрик както винаги наесен заминава на юг с палатката на гърба си и хармониката в джоба, опитва се да улови пет такта от песен, които са му хрумнали през лятото, но осъзнава, че може да ги намери, само ако се върне в долината. Хомсчето Тофт копнее да има майка и тръгва да я намери в Мама Муминка. Мюмлата, която се чувства добре „от главата до петите” просто иска да посети сестричката си Мю, осиновена от муминското семейство.

Търсейки уют, шестимата странни герои намират къщата празна и се настаняват в нея. Всеки от тях смята, че има най-важната причина, за да остане там и да чака завръщането на семейството.

„В края на ноември” е единствената книга на Туве Янсон, в която членовете на Муминското семейство изобщо не се появяват. Но пришълците в тяхната къща са обединени от мисълта за тях и въпреки че са напълно различни, трудно разпределят ролите си за общо съжителство, карат се и отричат страховете си, накрая успяват да се почувстват като семейство.

Финландската писателка Туве Янсон създава своите прочути муминтролове през 1945 година първо като комикс. Дотогава тя е по-известна като илюстратор. Смята се, че прототип за Муминското семейство е нейното собствено. Родителите й са скулптор и художничка. Всяко лято те и трите им деца отивали в отдалечена рибарска колиба, в която всеки можел да прави каквото си иска. И години по-късно Туве предпочита да живее в усамотена малка къща на остров Кловхару.

Муминтролските истории на Янсон са пълни с мъдрост и топлота, също и с малко северна меланхолия. Трудно е да намериш в книга за възрастни герои с толкова ярки характери. Любимият ти образ във „В края на ноември” например, може да каже много за собствения ти характер. Ето и няколко откъса от книгата за моя любим герой:

Той беше ужасно стар и забравяше лесно. През една мрачна есенна утрин се събуди и установи, че е забравил как се казва. Да забравяш имената на другите е малко меланхолично, но е страховито да не можеш да си спомниш своето собствено.
Не бързаше да става, през целия ден остави нови картини и размисли да нахлуват в съзнанието му и да си отиват, когато си искат, дремваше за малко и после пак се събуждаше, без въобще да знае кой е. Денят бе спокоен и много вълнуващ.– Аз съм Старчето – прошепна той тържествено. – И сега ще стана и ще забравя за всякакви си там семейства.

По някое време, преди още да се беше зазорило, той разбра какво е това нещо – желанието да пътува до една долина, която бе посетил преди много време. Съществуваше възможност само да бе чувал или пък чел за нея, но всъщност нямаше никакво значение. Най-важното бе ручейчето. Едно бистро пълноводно ручейче, на чието мостче си седи, поклаща крака и наблюдава рибките, които плуват на ята. Никой не го подканя да си ляга. Никой не го пита как се чувства и без да дочака отговор, подхваща друга тема. Имаше едно място, където свиреха и пееха по цели нощи, и оттам Старчето си тръгваше последен по първи петли.Не тръгна веднага. Бе научил колко важно е да не прибързваш с нещата, които силно жадуваш, и че едно пътуване към неизвестността трабва да бъде внимателно подготвено.

Последните червеникави и жълти листа се откъсваха от дърветата и се струпваха около краката му (те все още го държаха), понякога се спираше, за да вдигне някое красиво листо с бастуна си, и си казваше: „Това е клен. Него не бива да забравям.” Много добре знаеше кои спомени иска да запази.

В петък или събота той напусна своята къща и, разбира се, не можа да устои на изкушението да напише прощално писмо. „Тръгвам на път и се чувствам прекрасно – написа той. – Чух всичко, което имахте да ми казвате в продължение на сто години, тъй като въобще не съм глух и знам за тайните ви забави.” Подпис липсваше.
След това Старчето облече нощницата, сложи гетите си, вдигна малкото си кошче, отвори вратата и я затвори след сто стари години; подкрепян от силното си желание и новото име, тръгна право на север към щастливата долина, без някой в залива да знае, че го няма. Червени и жълти листа танцуваха около главата му, а откъм хълмовете се зададе нов силен дъжд, за да отмие и последните спомени, които искаше да забрави.

Деветте книги на Туве Янсон за муминтролите са издадени в България от издателство „Дамян Яков”. „В края на ноември” излиза и с логото на издателство „Хермес” през 2002 година. По тази книга театър „Ателие 313” прави куклен спектакъл за възрастни, който се играе от години.

Урок по висша математика с Алиса

Илюстрациите на Джон Тениел са за първото издание на "Алиса" от 1865 г.

 

Дали едно нещо е малко или голямо вероятно зависи от това дали ти си малък или голям. Но ако сега се смаляваш до 25 сантиметра, а малко по-късно вратът ти се издължава над върховете на дърветата, вероятно не можеш да разчиташ на представата си за размери.

Може например да си чувал, че диаметърът на Земята е около 12 742 км, но има вероятност да хлътнеш в заешка дупка и да пропадаш 40 000 км – точно колкото е дължината на Екватора. Поне така се случва в „Алиса в Страната на чудесата”. Там се появяват шишета, които преди не са съществували. Ако хапнеш баничка, порастваш за секунди до тавана. Зайците носят жилетки, часовници и ръкавици от ярешка кожа, а рибите и жабите са в лакейски ливреи и на главите си имат перуки с къдрици.

Математиката в книгата никак не прилича на тази, която сме учили в училище. А че е такава, не можем да се съмняваме, защото авторът на „Алиса” Луис Карол е бил преподавател по математика в Оксфорд. Сигурно сте чували за историята как веднъж английската кралица Виктория прочела изключителна книга и била толкова впечатлена от нея, че изпратила на автора благодарствено писмо и молба да получи и следващата му книга. Той удовлетворил желанието и й пратил следващата си творба – „Начален трактат за математическата детерминанта”. Всичко щеше да е чудесно, ако книгата, която Виктория чела, не беше „Алиса в страната на чудесата”, а авторът Луис Карол.

Истинското име на Карол всъщност било Чарлз Лютуидж Доджсън. Учел в Оксфорд и след завършването го поканили да остане да преподава в колежа на Христовата църква. Трябвало да приеме свещенически сан, но пишел хумористични стихове, бил почитател на театъра и фотографията. И това не било всичко - той изобретил шахмат за пътешественици, в който фигурите влизали в улеи в дъската и се закрепвали с малки щифтчета. Измислил и приспособление за писане в тъмното. Негова е и ранната версия на игра, която днес наричаме “Скрабъл”.

Това напомня ли ви за нещо? Главоблъсканиците и странните обрати в „Алиса” могат да бъдат родени само в ума на човек с подобни занимания.

Чуйте това:

Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата, коя съм тогава? Ах, ето голямата загадка! - Тя си припомни всички деца на нейна възраст, които познаваше, за да види дали е могла да бъде заменена с някое от тях.

- Бездруго не съм Ада - каза тя, - защото косата й е дълга и къдрава, а моята не е. Не съм и Мейбъл, защото аз зная толкова много, а тя - о, тя знае толкова малко… Освен това тя си е тя, а пък аз съм си аз и ох, как е объркано всичко! Ще се опитам да видя дали зная всички неща, които някога знаех. Чакай да видя: четири по пет прави дванайсет, четири по шест прави тринайсет и четири по седем - ах, боже, ако карам така, никога няма да стигна до двайсет! Но таблицата за умножение не е толкоз важна. Да опитам география. Лондон е столица на Париж, Париж е столица на Рим, Рим - не, това бездруго е грешка! Навярно съм заменена с Мейбъл!

Или това:

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.
- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.
- Няма значение - отвърна Алиса.
- Тогава няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.
- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.
- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.